Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
По цели дни обмислях един вариант. Да стана монах. Винаги съм обичал полутъмното на църквата и мириса на свещи и тамян. За мен това са приятни дразнители — като аромата на море за рибаря. Или като мириса на бензин за автомобилиста. Разбира се, нищо не направих. Домързя ме…
При това положение, както вече ти споменах, вратите започнаха да се затварят пред големия ми нос. Една, втора, трета. Всичките… Така стигнах до… до вечерта на избора.
Вече нямаше къде да отида да пренощувам!
Нали разбираш? — Или в къщи, или?… Или къде?! Липсваше втората част на алтернативата.
Беше два дни преди Рождество. Хората се настройваха да преживеят наново една от най-оптимистичните легенди, а аз се чудех какво да правя?
Помотах се. Студено! Тогава ми мина през ума идеята за моста. Нали разбираш — цоп във водата и проблемът се решава. В такива случаи виждаш, че за това не ти е необходим даже някакъв особен кураж. Достатъчна е и бутилка гроздова… Но в тази загубена столица няма и една река, в която да се удавиш прилично и безвъзвратно.
Трагедията беше само привидна. Просто си намерих един огромен кашон, залостих се в някакъв вход и там преспах. Не беше лошо.
А на другата сутрин, гладен, отидох пред една от църквите и си изпросих от бабите стотинки. Имаше и някакъв помен, та срещу едно „Бог да прости“ получих няколко шепи жито с пудра захар, сладкиши и бонбони. Когато огладнях отново, си купих със стотинките от благодетелките си банички и боза. Хапнах и установих, че светът не е чак толкова лош. И че винаги можеш да намираш начин да оживяваш.
Ако щеш вярвай, но в този ден за пръв път се почувствах наистина свободен. Никога не съм се отличавал с трудолюбие, бях експерт по шикалкавене. Дотогава все пак трябваше да се съобразявам с изискванията на средата, в която живеех. Не знам как ще го разбереш? Отнасях се към персоната си с разбиране. Нито се гордеех със себе си, нито се възмущавах. А ми се налагаше да се правя на някакъв друг, какъвто никога не съм бил. След приспиването в кашона вече можех да бъда това, което съм.
Не че не вярвах на Раб Пепо. Но го запитах доуточняващо:
— Не ме ли будалкаш? Две нощи в един вход и ще довтасат рицарите от народната милиция. И няма да те оставят на мира, докато…
— Така е — съгласи се Раб Пепо. — Довтасаха, прибраха ме. Но се осведомиха на кого съм син. Баща ми дотърча освирепял! За диалога с него няма да ти разказвам, даже ченгетата се ококориха. А това са хора, видели какво ли не…
Въпросът получи естествено развитие.
Поясниха ми, че ще ме окошарят, ако не вляза в пътя. Не искам да уча — не искам! Добре. Но трябва да работя. Да имам постоянен адрес на местоживеене. Да бъда човек като другите.
Обясних им добросъвестно, че не съм човек като другите. По-точно, че съм невероятно мързелив и безхаберен. Но шапкарите, противно на формираното за тях мнение като за зли педанти, се оказаха душички. И ме успокоиха, че не само аз съм такъв. Казаха ми: ако си траеш и не се правиш на интересен, ще се споразумеем. Действително се споразумяхме. И паспорт ми извадиха. Там пък беше отделна сага. Трябваше да се плати някаква такса при получаването му. Стотинки. Аз, верен на себе си и на философията си, им казвам: „Нямам пари!“ Началникът на отдела пуснал докладна до шефа на Районното управление. Като я получил на бюрото си, полковникът я скъсал, извадил пари от портмонето и наредил проблемите ми да се решават без усложнения. Добър човек! Така укрепи авторитета ми пред подчинените си…
Сега се водя не знам какъв-си, в някакъв картонажен цех. Мяркам се само веднъж в месеца, на петнайсето число, за да взема заплата. Майтап…
Горките картонени шефове… Скърцат със зъби, правят ми какви ли не номера, но няма как — все по нещо ми пускат. Защото са инструктирани да го правят. А го правят, защото аз съм син на баща си. И защото така им е наредено. Сега си имам и постоянен адрес — в някакви скапани общежития. Понякога преспивам там, понякога — абе, както се случи…
А иначе пъпът си ми е хвърлен в храма Господен. — Когато заговореше за Бога, Раб Пепо се изразяваше с друг, особен глас. — Както знаеш, там съм почти постоянно. От момента на отварянето му. Отделям се от него само когато отида до писоара срещу Ректората, за да пусна една вода.
— Не те ли гонят поповете? — полюбопитствах аз.
— Поповете си мълчат и пикаят под шумка — самодоволно се ухили Раб Пепо. — Защото и те са информирани, че освен чадо Божие съм и още някакъв. Пък и без такива паразити като мен не може — разсъдъчно каза рошавият. — Ние сме като бълхите по кучето. Неотменима част от кучешката му същност. Какво би бил един храм без просяците си?