Бялата зима на аристократите

— Хайде сега, за симпатичния будала Панто. Казвай! — подсетих го аз.

— Бях започнал, но ти ме изместваш постоянно от темата. Значи, стоя си аз на традиционната позиция и се оглеждам. Мои хора сте, ще ви кажа нещо, което бих помолил да си остане тук и между нас. Отвреме-навреме сътруднича на едни служби — с изкашляне и повдигане на палец нагоре Раб Пепо показа важността на думата „служби“. — В някои отношения съм незаменим за тях, защото принадлежа към естествения декор на храма, смърдя автентично и имам, пак автентично, маниер на просяк. Поради това не будя в никого никакво съмнение.

В този ден трябваше да регистрирам ще се срещнат ли двама души. И при възможност да набутам незабелязано покрай тях някаква джаджичка, другарите от службите я наричат бръмбар. Показаха ми снимките на въпросните субекти. Единият от тях доста приличаше на този приятел — Раб Пепо тупна свойски Панто по рамото. — Появява се момчето, но не само, а с мацка. Хватка е, мисля си. Ще се появи другият, после мацката ще се загледа в някоя картинка и ще ги остави да си поговорят. Влизат те, зяпат любознателно шареното по таваните, а момичето нещо му обяснява…

— Тя ще става изкуствовед — поясни кратко Панто.

— А ти тъп инженер. Пардон, формулировчик — клъвнах го аз.

— Всички науки работят с формули — без да се обиди, поясни Панто. — Но някои използват синтетични, а други разтягат ластика със словесни. Като историята например…

— Няма да е тъп инженер — колегиално го защити и Раб Пепо. — Защото мацката му разказа много работи, а момчето възприема и вече много знае — Раб Пепо явно харесваше Панто. — Постепенно ги приближавам и се мотая покрай тях. Гася свещи, нещо оправям… А те си гукат. Те си гукат, а аз чакам да се появи другият. По едно време гледам — ха! Двама други, единият от които много прилича на приятелчето, вече си говорят, но в противоположния край на храма. Получил се е дубъл на подобни физиономии. Докато се наканя да тръгна към ония, те се разделиха. А тия, гълъбчетата, си гледат часовниците и се канят да излизат. Тя го пита: „В теб ли са билетите?“ Той я гледа умно: „А не бяха ли в теб?“. После срамежливо се подпитват: „Ти колко пари имаш?“ — „Четиридесет стотинки, но утре ще ни дават стипендиите…“ „Значи няма да ходим на опера?…“

— Ти и опера? — въпросът изскочи от устата ми преди да успея да го спра.

— Ами да! — важно отговори Панто.

— Остава да ми кажеш и какво си гледал…

— Май беше „Аида“? Или може би „Риголето“? Това, арията с наздравицата откъде беше? — изпадна в творчески съмнения Панто. Но поясни компетентно: — Във всеки случай, беше нещо от Верди. — И добави: — Нямахме пари да си вземем програма, а ми беше неудобно да подпитвам какво гледаме…