Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
— На библейски теми ли си говорите?
Беше Панто, приятелят ми. Подаде ми ръка, подаде ръка на Раб Пепо и седна на свободния стол. Досмеша ме.
— Има ли някой в този град, който да не те познава?
— Може и да има, но аз не го познавам — спокойно реагира брадатият. — А това приятелче ми е направо симпатично — посочи той с поглед Панто. — Макар че принадлежи към породата на будаловистите. Която аз определено не уважавам.
— Този човек май знае опасно много за теб — обърнах се към Панто.
— Знае — кратко се съгласи приятелят ми.
— Мога ли да проявя нездраво любопитство — откъде?
Въпросът ми беше безадресен и увисна във въздуха, защото и двамата си замълчаха. После се спогледаха и се засмяха.
— Да му кажа ли? — попита Раб Пепо.
— Кажи му, щом толкова иска да знае — съгласи се Панто.
— Ще започна отзад-напред — изкашля се брадатият. Защо ми е симпатичен? Ами, защото ми върна едни пари, които можеше да не ми върне. По същата причина ненавиждам породата му — по житейско-философски съображения…
— Свикнал си само да взимаш… — подпомогнах го аз.
— Точно така — съгласи се Раб Пепо. — Аз съм, ако мога така да се изразя, професионален взимател…
— Не авантаджия… — помогнах му пак аз.
— Авантаджия звучи грубо и променя същността на занаята ми — без грам притеснение обясни Раб Пепо. — Една дейност може да загуби от престижа си дори само от неблагозвучното си наименование. Наречи го просяк или навлек и той ще буди у хората в най-добрия случай съжаление. Измисли му взимател, в скобки бирник Божи, и бабичките го поставят под крилце…
— Хайде сега, за симпатичния будала Панто. Казвай! — подсетих го аз.
— Бях започнал, но ти ме изместваш постоянно от темата. Значи, стоя си аз на традиционната позиция и се оглеждам. Мои хора сте, ще ви кажа нещо, което бих помолил да си остане тук и между нас. Отвреме-навреме сътруднича на едни служби — с изкашляне и повдигане на палец нагоре Раб Пепо показа важността на думата „служби“. — В някои отношения съм незаменим за тях, защото принадлежа към естествения декор на храма, смърдя автентично и имам, пак автентично, маниер на просяк. Поради това не будя в никого никакво съмнение.
В този ден трябваше да регистрирам ще се срещнат ли двама души. И при възможност да набутам незабелязано покрай тях някаква джаджичка, другарите от службите я наричат бръмбар. Показаха ми снимките на въпросните субекти. Единият от тях доста приличаше на този приятел — Раб Пепо тупна свойски Панто по рамото. — Появява се момчето, но не само, а с мацка. Хватка е, мисля си. Ще се появи другият, после мацката ще се загледа в някоя картинка и ще ги остави да си поговорят. Влизат те, зяпат любознателно шареното по таваните, а момичето нещо му обяснява…
— Тя ще става изкуствовед — поясни кратко Панто.
— А ти тъп инженер. Пардон, формулировчик — клъвнах го аз.
— Всички науки работят с формули — без да се обиди, поясни Панто. — Но някои използват синтетични, а други разтягат ластика със словесни. Като историята например…
— Няма да е тъп инженер — колегиално го защити и Раб Пепо. — Защото мацката му разказа много работи, а момчето възприема и вече много знае — Раб Пепо явно харесваше Панто. — Постепенно ги приближавам и се мотая покрай тях. Гася свещи, нещо оправям… А те си гукат. Те си гукат, а аз чакам да се появи другият. По едно време гледам — ха! Двама други, единият от които много прилича на приятелчето, вече си говорят, но в противоположния край на храма. Получил се е дубъл на подобни физиономии. Докато се наканя да тръгна към ония, те се разделиха. А тия, гълъбчетата, си гледат часовниците и се канят да излизат. Тя го пита: „В теб ли са билетите?“ Той я гледа умно: „А не бяха ли в теб?“. После срамежливо се подпитват: „Ти колко пари имаш?“ — „Четиридесет стотинки, но утре ще ни дават стипендиите…“ „Значи няма да ходим на опера?…“
— Ти и опера? — въпросът изскочи от устата ми преди да успея да го спра.
— Ами да! — важно отговори Панто.
— Остава да ми кажеш и какво си гледал…
— Май беше „Аида“? Или може би „Риголето“? Това, арията с наздравицата откъде беше? — изпадна в творчески съмнения Панто. Но поясни компетентно: — Във всеки случай, беше нещо от Верди. — И добави: — Нямахме пари да си вземем програма, а ми беше неудобно да подпитвам какво гледаме…