Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Никога не съм имал самочувствието на човек, който умее да занича в бъдещето.
А Барбара се доверяваше на някакъв вътрешен глас, който й обещаваше разни работи. Ако се приеме теорията за провидението, Барбара или не е разбирала какво й се загатва, или провидението е било много тактично.
В едно от поредните писма тя ми цитира редове от стихотворение:
И ми признаваше: „Чувала съм го, чела съм го, а не мога да си спомня от кого беше? Но така пасва на моментното ми настроение…“
Стихотворението беше от съветски писател — Константин Симонов, основно пишещ проза. И е било написано по време на войната между Хитлерова Германия и Сталинска Русия. В следващото писмо й написах цялото стихотворение и с няколко думи, историята около него.
Още в първия ден на появяването си стихотворението става куриер за връзка между фронт и тил; между тил и фронт. Това е писмо-надежда: чакай ме и ще се върна. Само че, наистина, много ме чакай! Нека не те отчайват тъжните есенни дъждове. Чакай ме. Твоето очакване ми дава сили да преживея безчовечността на войната…
Това стихотворение винаги ме е вълнувало с топлия си, човешки оптимизъм. Винаги ми е звучало не като вопъл на отчаяние, а като химн на надежда.
Животът ни — моят и на Барбара, протичаше в друго време. Съсипващата душата война беше вече на поколения дистанция. Но раздялата правеше реално изпитанието и пред нас.
До срещата си с Барбара бях имал някакъв опит с жените. Но тази хубава, плътна любов, която постепенно изграждахме помежду си, ни отваряше очите за някакво ново и светло възприемане и на тъмната страна на живота.
Никога не съм бил идеалист докрай. Вярвах, но не в някаква поизмислена магия на любовта, а в несъмнената необходимост от магнетизма на взаимното привличане. Вярвах, че можеш да преживееш смислено дните си с една жена. Която заедно с теб ще губи постепенно, малко по малко, хубавата си външност, стегнатата си фигура, гладкостта на лицето си.
Но това беше вяра на теория. Барбара ми помогна тази вяра да добие реалното си измерение. Още преди да е започнала разсипията, предписана от природата.
Вървях по пътя си и просто узрявах.
Дали съм бил щастлив от това съзряване? — Сега бих дал отговор „да“. Тогава — едва ли?…
Просто си вървях по пътя.
XVII.
Имах среща с приятел. Не знам защо не споменах за него досега. През ония години това беше може би най-необходимият за мен човек. Бяхме достатъчно различни и достатъчно уважаващи различията си. Често прекарвахме хубави вечери в евтини кръчми и все не можехме да изприказваме всичко, което ни се е насъбирало.
Чаках Панто в една студентска кръчма с характерно име „Куцото куче“. Никога не съм се занимавал с кръчмарска статистика, но имам усещането, че броят на кръчмите, носещи това име, е поне равен на куците кучета, скитосвали в покрайнините на големите градове.
Бях предупреден за възможно закъснение. Поръчах си малък коняк, но ми беше непривично да пия сам, а и нямаше свободна самостоятелна маса. Отидох при някакъв брадат в ъгъла, до прозореца.
— Може ли?
— Разбира се. Сядай!
Не обичам фамилиарниченето в аванс. Ама това е… Раб Пепо?… Или някой, който много прилича на него?
Да бе! Той е! В поредното си превъплъщение. На нормален, двукрак, двуок, зрящ и говорящ, седнал нормално до масата човек. Беше облечен в почти приличен тъмнокафяв костюм. Формата на тъмните очила се връзваше с излъчването му. В същото време, ясно се долавяше мирисът на некъпано тяло.
Гледаше ме иронично и явно му беше забавно да проследява как мозъчният ми реотан започва постепенно да подтопля.
Нямаше смисъл да се правя на интересен.
— Здрасти, тарикат — поздравих го свойски аз.
— Не е ли прекалено интимно това обръщение като за първа среща на маса? — осведоми се любопитно Раб Пепо.
— Първа среща на маса — да! — внесох яснота аз. — Но не и първа среща въобще. А и, предполагам, нямаш съмнение в точността на определението?
— Май че не — съгласи се Раб Пепо. — Пък и какво лошо има в това да те нарекат тарикат. Лошо би било, ако ти залепят определението-антипод. Будала!
Нямах особено желание да се впускам в продължителен разговор. Но не вървеше и да мълча.
— Прекарваш с часове на течение пред входа на храма. Наистина ли имаш самочувствието на тарикат?
— И при тарикатите, както и при другите биологични видове, има разделение. Има големи тарикати, тарикати и малки тарикати. Прав си, но донякъде. Аз просто принадлежа към разреда дребни тарикати. Но ако бях оператор в АЕЦ, нямаше да съм даже дребен тарикат, а будала…
13
„Чакай ме“ /рус./ — стихотворение от руския поет Константин Симонов /1915-1979 г./