Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
— Физик ли си?
— Недовършил инженер.
— А защо недовършил?
— Защото, ако бях довършил, щях да съм инженер. И оператор в АЕЦ. Напомпан с най-различни деликатесни облъчвания.
Започна да ми става леко интересно. Затова подхвърлих:
— Нали пишат, че радиационният фон в района на ядрените електроцентрали не бил висок?
— А ти какво искаш да пишат? — осведоми се Раб Пепо. — Като е толкова нисък, защо приемат за работа там с изисквания като преди запопване?
— Нещо не мога да вдяна?
— Преди да станеш поп, трябва да си женен. Преди да заработиш в АЕЦ, трябва не само да си женен, но и да си си направил децата. Това е! — търпеливо ми обясни Раб Пепо. И допълни: — После децата ти растат едри като нитратни краставици. А като счупят крак или ръка, счупеното не може да калцира по сума ти време. И са пъргави като динозаври — едва се влачат… Това, естествено, няма нищо общо с радиационния фон, нали?
Разбрах го. Но не докрай. Затова запитах, уточняващо:
— Клечането пред храма ли е алтернативата?
Раб Пепо се почеса замислено по отдавна небръснатата физиономия и чистосърдечно призна:
— Знам ли? Когато се отказвах от ученето, в къщи естествено стана скандал. Баща ми е генерал. Човек дисциплиниран, с виждания, които изключват обрати в мисленето. Как така? Бъдещ инженер от перспективна специалност и изведнъж — не, та не! Просто не можа да схване нюанса с облъчването. Резюмира го с „Не може да бъда!“
Тогава и аз демонстрирах характер. И се изнесох от къщи с това, което ми беше на гърба. Първите няколко дни при един приятел. После при друг. После при трети… Докато дверите приятелски започнаха да се затварят една подир друга. В къщи ме очакваше баща ми с идеята да се покая, да му целуна ръка, да получа опрощение. И смирено да се върна в института, за да си взема и последните изпити. Те, военните, не се отличават с особено гъвкаво мислене… — някак съчувствено обясни Раб Пепо. И добави: — Ама и аз съм достатъчно дървен. Бях се зарекъл да не се връщам в къщи. И досега, седем години вече, не съм стъпил в дома бащин. Майтапа е, че даже паспортът ми остана там…
— А ако те застъпят народните милиционери? — запитах го аз. — Тогава какви ще ги дъвчеш?
— Застъпваха ме вече — информира ме Раб Пепо. — Така стана даже по-добре. Благодарение на двамата отци — небесният и земният.
— Вярващ ли си?
— Разбира се! — отговори полуубедено Раб Пепо и допълни: — Вероятно съм вярващ…
— Това, вероятно вярващ, ми звучи еквивалентно на лафа за полубременната девица — не се сдържах да не го ухапя аз.
— Ние сме особен народ — каза замислено Раб Пепо. — Народ от полувярващи. Невярващи на официална държавна политика. Но искащи да вярват по вътрешен импулс. Народ от полуубедени. Официално убедени в стойността на социализма, като универсална рецепта. Но дълбоко невярващи не само в него, а и в каквото и да е. Нихилисти по вътрешно убеждение. Полуоптимисти — официално възприемащи светлите перспективи на казионните ценности. И не виждащи читав работен вариант за нормално бъдеще, пак по вътрешно убеждение. Трагедията ни е — направи крайния извод Раб Пепо — че сме полу-. Народ от полувярващи, полуубедени, полуоптимисти.
— Полународ? — подсетих го аз.
— Май така излиза — съгласи се Раб Пепо.
— Откога се опря на Бога?
Раб Пепо присмехулно изду бузи.
— От кога?… Откакто загубих вяра в човека, естествено. Нали ти казах, че след като се изнесох от къщи, тръгнах по приятели.
Всъщност, макар че никога не съм се разбирал с баща си, трябваше да призная общата закономерност. Всяко хлапе се влияе от баща си. И приема по нещо от него. В случая аз бях попил някаква романтика. Баща ми е бил на младини партизанин. И е разчитал, за да оживее, на съобщници по идеал. Разчитал е на ятаци.
Та и аз като него. След като се изнесох от къщи, тръгнах да досаждам на приятели. Отначало ме приемаха общо взето безпроблемно. Родителите им се правеха, че не знаят за какво става въпрос. Идеята е била проста. Блудният син ще поскита, ще поскита, па ще се прибере да целуне ръка на баща си. Вече осъзнат! А бащата на отговорна позиция ще бъде благодарен и на приятелите, които са му помогнали в трудния момент да се справи с вироглавия си наследник.
Само че аз знаех нещо, което другите не можеха да знаят. Че не мога да се върна в къщи. Не защото не ми се връща, а защото после пак ще избягам. С баща ми вече не можехме да живеем заедно. При това положение връщането просто губеше смисъл.
Вероятно в очите на приятелите и на родителите им постепенно съм ставал безнадеждно опасен. Неспасяем. Досаден. Чумав! Хапвах си, без да се притеснявам, от чуждия хляб. Спях в чуждото легло. Нищо не правех, а само се излежавах по цял ден. Не показвах признаци на поумняване и не се канех да се захвана с каквото и да е.