Бялата зима на аристократите

Вероятно Барбара е останала по някакъв начин в мен. Понякога си мислех за нея, понякога я позабравях. Но не допуснах грешката да я окача в душата си като икона.

Нейното присъствие не беше само осъзната, необходима шизофрения. От някакъв момент нататък, чрез непроменимата й младост, започнах все по-осезаемо да чувствам натрупването на годините.

После дойде почти реалният сън на надеждата. Но когато се събудих, осъзнах, че това е било само връщане към един спомен.

Спомен, свързан с отминали и отминаващи, стойностни неща — обичани хора, истинско небе, корави пътища под него.

Пътища, по които ходиш бос, израняваш краката си, гълташ пепелта им. Но единствено те, коравите пътища, превеждат човека през сърцевината на живота. Правят го плътен и истински и му придават привкус на вечност.