Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Така е, Фани.
— В смъртта им няма нищо загадъчно, нали?
— Не, Фани — излъгах, — само глуповатост, жалба за младостта и тъга.
— О, боже — възкликна тя, — приказваш като лейтенанта на Бътерфлай.
— Затова ядях бой от съучениците си.
Тръгнах към вратата. Фани пое дълбоко дъх и накрая рече:
— Ако нещо се случи с мен. Не че ще се случи. Но ако се случи, погледни в хладилника.
— Къде?
— В хладилника — повтори загадъчно. — Недей!
Но аз вече го бях отворил. Огледах светлото пространство, видях купчина конфитюри, сосове, желета и майонези. Поколебах се, преди да го затворя.
— Не трябваше да гледаш — смъмри ме Фани.
— Не желая да чакам, трябва да знам.
— Сега пък няма да ти кажа — възмути се тя. — Не биваше да надничаш. Просто искам да ти призная, че може би аз съм причината това да влезе в къщата.
— Кое, Фани? Кое „това“?
— Ами това, всички лоши неща, дето мислех, че ги внасяш с обувките си. Може аз да съм причината. Може аз да съм виновната. Може аз да съм примамила това нещо от улицата.
— Кажи ясно — ти ли си, или не си ти? — ревнах, надвесен над нея.
— Не ме ли обичаш вече?
— Обичам те, дявол да го вземе, опитвам се да те изведа оттук, ти отказваш. Обвиняваш ме, че съм отравял тоалетните, а ме караш да оглеждам хладилниците. Боже господи, Фани!
— Сега лейтенантът се разгневи на Бътерфлай. — Ала очите й се насълзяваха.
Повече не можех да издържам.
Отворих вратата.
Госпожа Гутиерес стоеше вън отдавна, носеше чинии с горещи такос и каквато си беше дипломатична, търпеливо чакаше.
— Ще ти се обадя утре, Фани.
— Разбира се, ти ще се обадиш и Фани ще е жива!
Запитах се, ако затворя очи и си представя, че съм сляп…
Ще мога ли да намеря стаята на Хенри?
Почуках.
— Кой е? — викна Хенри, заключил отвътре.
— Кой е, дето пита кой е? — викнах отвън.
— Кой е, дето пита кой е, дето пита кой е? — разсмя се Хенри. Но от смеха, изглежда, го заболя. — Това си ти.
— Хенри, отключи да вляза.
— Нищо ми няма, само се изтърколих по стълбите и това ме поразстрои, остави ме да почивам заключен. Утре вече излизам, благодаря, че си се разтревожил.
— Какво се случи, Хенри?
Хенри приближи. Усетих го как се накланя към заключената врата като пред зарешетено прозорче на изповедник.
— Оня ме препъна.
Заек пробяга в гърдите ми и се превърна в огромен плъх, който не спираше да тича.
— Кой, Хенри?
— Оня. Кучият син ме препъна.
— Каза ли нещо, сигурен ли си, че е бил там?
— А как разбирам, че крушката в горния коридор свети? Как? Чувствувам. Топлина. Коридорът беше горещ, където стоеше. И дишаше тежко. Чух го да всмуква въздух и да издишва леко и потайно, там, където стоеше. Не се обади, като минах край него, но му чух и сърцето, фляс, фляс, а може моето да е било. Реших да се промъкна, без да ме види, слепецът си въобразява такива работи, щом самият е в мрак, защо пък другият да го види? И в следващия миг — траа-с! Озовавам се в подножието на стълбите, без да знам как съм стигнал там. Започнах да викам Джими, Сам и Пиетро, после си казах, глупако, тях вече ги няма и теб няма да те има, ако не викнеш някой друг. Бързо занареждах имена, всички отвориха вратите и докато изскачаха в коридорите, оня изскочи от къщата. Изниза се по чорапи. Подуших го.
Преглътнах и се облегнах на вратата.
— На какво миришеше?
— Ще помисля и ще ти кажа. Сега си лягам. Добре, че съм сляп. Та не видях как се свличам по стълбите като торба с мръсни дрехи. Лека нощ.
— Лека нощ, Хенри.
И тръгнах тъкмо когато големият параход на жилищната сграда сви по завоя на речния полъх в мрака. Все едно, че се върнах в киното на господин Шейпшейд, в един през нощта, приливът заливаше и тресеше дървените подпори под седалките, а огромните черно-бели образи се хлъзгаха по екрана. Цялата сграда потрепери. Киното беше нещо съвсем друго. Бедата в това огромно здрачно старо жилище бе, че сенките се бяха измъкнали от екрана и се спотайваха край стълбите, Криеха се в баните, а понякога отвинтваха крушките, а хората се движеха пипнешком, слепи като Хенри, да търсят изхода.
Сега и аз го сторих. Застанал на горната площадка, направо се вцепених. Чух някой да диша на крачка от мен. Но се оказа собственият ми стреснат дъх, който се удряше о стената и отскачаше обратно да ми опипа лицето.
За бога, помислих, внимавай да не се препънеш на слизане.
Лимузината дюзенбърг 1928-а ме чакаше пред дома на Фани. Докато сваря да затворя вратата, вече бяхме преполовили пътя до Венеция, а шофьорът смъкна фуражката, пусна косите си да се пилеят и се превърна в…