Смъртта е занимание самотно

Почуках.

— Кой е? — викна Хенри, заключил отвътре.

— Кой е, дето пита кой е? — викнах отвън.

— Кой е, дето пита кой е, дето пита кой е? — разсмя се Хенри. Но от смеха, изглежда, го заболя. — Това си ти.

— Хенри, отключи да вляза.

— Нищо ми няма, само се изтърколих по стълбите и това ме поразстрои, остави ме да почивам заключен. Утре вече излизам, благодаря, че си се разтревожил.

— Какво се случи, Хенри?

Хенри приближи. Усетих го как се накланя към заключената врата като пред зарешетено прозорче на изповедник.

— Оня ме препъна.

Заек пробяга в гърдите ми и се превърна в огромен плъх, който не спираше да тича.

— Кой, Хенри?

— Оня. Кучият син ме препъна.

— Каза ли нещо, сигурен ли си, че е бил там?

— А как разбирам, че крушката в горния коридор свети? Как? Чувствувам. Топлина. Коридорът беше горещ, където стоеше. И дишаше тежко. Чух го да всмуква въздух и да издишва леко и потайно, там, където стоеше. Не се обади, като минах край него, но му чух и сърцето, фляс, фляс, а може моето да е било. Реших да се промъкна, без да ме види, слепецът си въобразява такива работи, щом самият е в мрак, защо пък другият да го види? И в следващия миг — траа-с! Озовавам се в подножието на стълбите, без да знам как съм стигнал там. Започнах да викам Джими, Сам и Пиетро, после си казах, глупако, тях вече ги няма и теб няма да те има, ако не викнеш някой друг. Бързо занареждах имена, всички отвориха вратите и докато изскачаха в коридорите, оня изскочи от къщата. Изниза се по чорапи. Подуших го.

Преглътнах и се облегнах на вратата.

— На какво миришеше?

— Ще помисля и ще ти кажа. Сега си лягам. Добре, че съм сляп. Та не видях как се свличам по стълбите като торба с мръсни дрехи. Лека нощ.

— Лека нощ, Хенри.

И тръгнах тъкмо когато големият параход на жилищната сграда сви по завоя на речния полъх в мрака. Все едно, че се върнах в киното на господин Шейпшейд, в един през нощта, приливът заливаше и тресеше дървените подпори под седалките, а огромните черно-бели образи се хлъзгаха по екрана. Цялата сграда потрепери. Киното беше нещо съвсем друго. Бедата в това огромно здрачно старо жилище бе, че сенките се бяха измъкнали от екрана и се спотайваха край стълбите, Криеха се в баните, а понякога отвинтваха крушките, а хората се движеха пипнешком, слепи като Хенри, да търсят изхода.

Сега и аз го сторих. Застанал на горната площадка, направо се вцепених. Чух някой да диша на крачка от мен. Но се оказа собственият ми стреснат дъх, който се удряше о стената и отскачаше обратно да ми опипа лицето.

За бога, помислих, внимавай да не се препънеш на слизане.