Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Сега, грижливо опитвайки се да си спомни съня си, тя чуваше тихи звуци на лютня и флейта, бученето на тамбура, пеене и смях. Лютичето и група случайно срещнати пътуващи музиканти все още се веселяха в стаята в дъното на коридора.
През прозореца проникна слънчев лъч, разсейвайки мрака, и стаичката в Локсия започна да изглежда като място от сънищата. Цири отметна чаршафа. Беше се изпотила, косите й бяха залепнали за челото. Вечерта не можа да заспи дълго време — не й достигаше въздух, макар и прозорецът да беше широко отворен. Знаеше каква е причината. Преди да излезе с Гералт, Йенефер обгърна стаята със защитна магия. Уж за да не може никой да влиза, но Цири подозираше, че Йенефер не иска тя да излиза. Просто беше арестувана. Йенефер, макар и да се радваше на срещата с Гералт, още не й беше простила самоволното и безумно бягство до Хирундум, благодарение на което се беше състояла и тази среща.
Срещата на самата Цири с Гералт я разочарова и я изпълни с тъга. Вещерът беше немногословен, сдържан, неспокоен и явно не беше откровен. Разговорите им бяха накъсани, приключваха недовършени, спирани на средата на думата или при зададен въпрос. Очите и мислите на вещера бягаха от нея и отиваха някъде далеч. Цири знаеше къде точно.
От стаичката в дъното на коридора долитаха самотното тихо пеене на Лютичето и музиката на лютня, ромоляща като ручей върху камъните. Цири позна мелодията, която бардът доизглаждаше от няколко дни. Баладата — Лютичето се беше похвалил няколко пъти — се казваше „Неуловима“ и трябваше да донесе на поета триумф на ежегодния турнир на бардове, провеждащ се късно есента в замъка Вартбург. Цири се заслуша в текста:
Тропаха копита, конници галопираха в нощта, на хоризонта небето беше обагрено от заревото на пожари. Някаква хищна птица нададе писък и разтвори криле, устремявайки се в полет. Цири отново потъна в сън и чу как някой неколкократно повтаря името й. Това беше ту Гералт, ту Йенефер, ту Трис Мериголд, а най-накрая — и то няколко пъти — непозната слабичка светлокоса тъжна девойка, гледаща от миниатюра с месингова рамка.
После тя видя черно-бялата котка, а след минута вече беше тази котка, гледаше през нейните очи. Виждаше чуждо, мрачно жилище. Тя виждаше множество рафтове, пълни с книги, осветена с няколко свещника писалищна маса, а около нея — двама наведени над свитъци мъже. Единият кашляше и постоянно бършеше устните си с кърпичка. Другият, дребосък с огромна глава, седеше в кресло с колела. Той нямаше крака.
— Невероятно… — въздъхна Фен, пробягвайки с поглед по прашния пергамент. — Не мога да повярвам… Откъде взе тези документи?
— Няма да повярваш, ако ти кажа — закашля се Кодрингер. — Сега разбра ли каква е в действителност Цирила, принцесата на Цинтра? Дете на Старата кръв… Последният филиз на това проклето дърво на омразата! Последната клонка, а на нея — последната отровна ябълка…
— Старата кръв… Толкова далеч в миналото… Павета, Каланте, Адалия, Елен, Фиона…
— И Фалка.
— Богове, това е невъзможно! Първо, Фалка не е имала деца! Второ, Фиона е била законна дъщеря…
— Първо, не знаем нищо за младостта на Фалка. И второ, не ме разсмивай, Фен. Знаеш, че като чуя думата „законен“, изпадам в пристъп на див смях. Вярвам в този документ, защото ми се струва, че е автентичен и казва истината. Фиона, прапрабабата на Павета, е била дъщеря на Фалка, чудовището в човешки облик. По дяволите, не вярвам във всевъзможните налудничави предсказания, пророчества и подобни глупости, но когато си спомня за пророчеството на Итлина…
— Осквернената кръв?
— Осквернена, заразена, прокълната — може да се разбира по различни начини. Но според легендата, ако си я спомняш, именно Фалка е била прокълната, защото Лара Дорен аеп Шиадал е проклела майка й…