Време на презрение

— Вярвам ти.

— Това се казва напредък! А Вилгефорц недей да го мислиш. Утрешният ден ще изясни много неща и ще разреши много проблеми.

„Утрешният ден — помисли си той. — Тя крие нещо от мен. А аз се боя да попитам. Кодрингер беше прав. Забъркал съм се в голяма каша. Но сега нямам изход. Ще се наложи да изчакам и да видя какво ще донесе утрешният ден, който щял да изясни всичко. Трябва да й се доверя. Знам, че нещо ще се случи. Ще почакам. И ще се приспособя към ситуацията.“

Погледна към писалището.

— Йен?

— Тук съм.

— Когато учеше в Аретуза… Когато спеше в стая като тази… Имаше ли си кукла, без която не можеш да заспиш? И която през деня си слагала на писалището?

— Не. — Йенефер рязко се обърна. — Нямах дори и кукли. Не ме питай за това, Гералт. Моля те, не ме питай.

— Аретуза — прошепна той, оглеждайки се. — Аретуза на остров Танед. Нейният дом. За толкова много години… Когато излезе оттук, ще бъде зряла жена…

— Престани. Не мисли и не говори за това. По-добре…

— Какво, Йен?

— Люби ме.

Той я прегърна. Докосна я. Йенефер, невероятно мека и същевременно твърда, въздъхна гласно. Думите, които изричаха, се прекъсваха, губеха се сред въздишките и ускореното им дишане, преставаха да имат значение, разпадаха се. Двамата млъкнаха, съсредоточени във взаимното си търсене, в търсенето на истината. Търсиха дълго, нежно и грижливо, страхувайки се от светотатствените припряност, лекомислие и небрежност. Търсиха упорито, интензивно и страстно, страхувайки се от съмнението и нерешителността. Търсеха предпазливо, страхувайки се от светотатствената неделикатност.

Намериха се, преодолели страха, а малко след това откриха истината, която избухна под клепачите им — пронизваща и ослепителна със своята очевидност, разделяща със стон решително стиснатите устни. И тогава времето потрепна конвулсивно и застина, всичко изчезна, а единственото функциониращо сетиво стана осезанието.

Вечността се претърколи, реалността се върна, а времето отново потрепна и се помръдна от мястото си — бавно, тежко, като огромна претоварена каруца. Гералт погледна през прозореца. Луната продължаваше да се извисява на небето, макар че това, което се беше случило преди малко, би трябвало да я е свалило на земята.

— Йо-хо-хо — обади се Йенефер след дълго мълчание, бавно бършейки сълзите от бузата си.

Лежаха неподвижно върху разбърканите завивки, потрепвайки, сред парещата топлина и угасващото щастие, в мълчание, а наоколо се простираше безформен мрак, пропит с ароматите на нощта и гласовете на цикадите. Гералт знаеше, че в такива моменти телепатичните способности на магьосницата се изострят и усилват, така че мислеше само за прекрасни неща. За неща, които можеха да й донесат радост. За избухващата яркост на изгряващото слънце. За мъглата, стелеща се на разсъмване над планинските езера. За кристалните водопади, в които подскачат сьомги, толкова блестящи, сякаш са направени от сребро. За топлите капки дъжд, барабанящи върху натежалите от росата листа на лопушите.