Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
— Е? Как го намираш?
Той се намръщи, сякаш размишляваше усилено.
— Май ще ми трябва малко време да свикна. В повечето посещавани от мен банкокски барове девойките танцуват по масите и на бикините им има номера. Но откривам привлекателност и тук.
Кимнах.
— Ясно, има надежда да станеш човек.
— Певицата е доста секси.
— Слаба надежда.
Той се разсмя.
— Готин, тази Дилайла е дама от класа. Не проумявам какво прави с окаян тип като тебе.
— И аз не знам.
В усмивката му се мярна известна доза похот.
— Май те беше понабила там, на Пукет. Не знаех, че си падаш по тия работи.
Огледах се за сервитьорката.
— Обичам, когато жената не крие страстта си — продължи Докс с дълбокомислен тон, явно не се обезпокои от липсата на реакция от моя страна. — Леле, само като си помисля, и ми става.
— Не се чувствай длъжен да споделяш.
— Хайде сега, нали сме партньори и приятели и сме във великия Банкок — страната на усмивките! Можем малко да пригладим перушината.
— Докс, твоята перушина никога не е щръквала.
— Ще го приема като комплимент. Както и да е, според мен твоята дама ще ни помогне. Имам добро предчувствие за нея.
— Така ли?
— Така.
— Не можеш непрекъснато да се осланяш на предчувствия.
— Готин, след като нямам твоята космическа параноя, на какво ми остава да разчитам, ако не на интуицията си? Пък и тя ми служи доста вярно, за което свидетелства самото ми присъствие тук.
С изненада открих, че думите му ме жегват. Още от заминаването ни от Пукет несъзнателно разигравах в главата си всякакви сценарии, подлагащи на изпитание надеждата, че Дилайла е била искрена с нас. Според мен беше искрена. Просто ми се щеше да имам необременената вяра на Докс. Казах само:
— Ще видим.
Сервитьорката дойде и си поръчахме още по едно. В заведението от време на време влизаше по някоя двойка или група. Доволен бях, че Докс всеки път поглежда кой влиза. При професионалистите това трябва да е мигновен и ненатрапчив рефлекс, извършван абсолютно автоматично като дишането. Професионалистът винаги иска да знае кой идва, да усеща тълпата.
По някое време вдигнах поглед, за да видя влизащата в клуба убийствено красива тайландка. Беше в калаеносива копринена блуза без ръкави с висока китайска яка, прилепнала черна копринена пола малко над коляното и остри високи обувки без пета. Гримът й беше съвършен, а косата й беше вдигната в изящен кок, подчертаващ идеалното й телосложение и уверената й походка. На ушите й проблясваха висящи обици от нефрит.
Седна на бара като царствена особа на трон и огледа обстановката. Докс ме сръга в ребрата.
— Видя ли момичето, дето влезе?
Кимнах и се зачудих дали не съм му гласувал прекалено голямо доверие с проверките на периметъра. И дали по-вероятното обяснение не беше извънредната му похотливост.
Жената забеляза, че Докс я зяпа, и се усмихна. Той й се усмихна в отговор.
Страхотно, помислих си. Почва се.
— Видя ли бе? Тя ми се усмихна.
Изгледах го.
— Сигурно е проститутка, Докс. Усмихва се на всекиго. Особено на западняци, които могат да й купят обици от нефрит.
— Готин, хич не ми пука с какво си изкарва хляба. И да е на свободна практика, кой може да я вини? Не е там въпросът. Важното е, че ме харесва. Сигурен съм.
— Харесва парите ти.
— Може и тях да харесва, пък и защо да не й дам бакшиш, за да й покажа възхитата си и просто да я подпомогна в най-общ смисъл. Но нямаше да я харесам, ако не ме искаше заради самия мен. Само гледай.
Той се обърна и й отправи подканваща усмивка. Тя му отвърна, каза нещо на бармана и стана. Пое към нас.
Докс се обърна към мен.
— Какво ти казах?
Пълната липса на свян, с която пристъпваше към Докс, потвърди подозрението ми, че е проститутка. Но ми хрумна, че присъствието й тук е малко необичайно. Скъпоплатените проститутки по принцип наобикаляха клубове за танци и барове като „Спасо“ в „Гранд Хаят“, а не автентични забутани места като „Браун Шугър“. Е, може да не й е проработил късметът в съседните барове, може да е дошла заради музиката или кой знае за какво. Все пак, както винаги при всяко несъответствие, бдителността ме постави нащрек. Макар непрекъснато да си давах сметка какво става в помещението, се огледах, за да проверя, дали всичко е наред. Изглеждаше нормално.
Момичето дойде до нашата маса. Огледах ръцете й. Дясната бе празна, с лявата държеше миниатюрна черна чантичка, побираща сигурно само мобилен телефон, червило и огледалце. Не долових сигнал за опасност. Но усещането, че нещо не е както трябва, продължаваше да не ми дава мира, поради което останах нащрек.