Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Зная, айнзацкомандите са крили имуществото и архивите си.
— Защо? Нали са можели да ги откарат? Макар че не. Тогава Кладно е било почти в обръч — разсъждаваше на глас Шаблика.
Камионът запали фаровете, здрачът неуловимо се сгъстяваше.
— Има още нещо — казах аз. — Дали тая история не е свързана с оная, старата? Олшански сътрудничеше ли на германците?
— Да.
— Може да е присъствувал при укриването на имуществото и при разстрелите. Сега разгадавам една главоблъсканица отпреди триста години. Дори малко страшна. И на мнозина е струвала животът.
— Разгадахте ли я? — неочаквано запита Висоцки. (Ние мислихме, че останалите дремят.)
— Почти.
— Май разгадката не е по силите на всекиго — каза той.
— Защо? Ако човек е настойчив, ще се справи. Е, разбира се, трябва да има и някои познания.
— Не е работа за нас. Може би само за Шаблика.
Езна беше от онези гарички (малко такива останаха из Белорусия след войната), на които и досега биеше камбанка, в градинките зад гарата стърчаха дебели тополи, а в малката чакалня бе полутъмно и задушно, мяучеше нечие коте.
… Когато слязохме от камиона, в микроскопичното селище около гарата запримигваха първите светлинки. Висоцки и Ганчаронак хукнаха да си уреждат работите (имаха уговорка за късните часове), а Шаблика остана с мен на перона и запали цигара, загледан в далечината, към светлинката на светофара.
— Защо ли беше така, Антос, защо на младини ходехме на гарата като на бал?… Край нас прелиташе нечий друг живот… Не нашият… Може би по-красив, а може би такъв, какъвто не бихме пожелали и на куче. А сега не ме влече. Бих си седял, седял в къщи.
— Ставаме тежкоподвижни, Ригор. Остаряваме.
— Така ще да е… — Та какво казваше ти за някаква главоблъсканица?
Разказах му в най-общи черти всичко, без да споменавам, разбира се, за съдбата на Марян, за книгата, за откритието си в нея, за цялата бъркотия, която изведнъж възникна около легендата отпреди триста години.
Шаблика се умисли.
— Има нещо в това — най-сетне се обади той. — Но нищо няма да постигнеш. Не знаеш каква е дължината и дебелината на пръчката.
— Е, „наченките“, както би казал един познат, са ни известни — казах аз. — Разбираме малко от математика.
— Близо ли си до разгадката?
— Доста близо.
— Мълчи тогава, момче, никому нито дума. Звук да не си издал. Работата е някак… мръсна… Изглежда някак нечовешка.
— Вижте какво, Антон Глебавич — заяви приближилият се Висоцки, — защо да не дойда с вас до другата гара?
— Че за какво? — учуди се Шаблика.
— Мътните да го вземат този склададжия… Уж се бяхме уговорили — а той се замъкнал някъде из съседните села. На сватба ли, на погребение ли?
— А вие? — запитах аз.
— Ганчаронак остава тук, пък аз не ща да ходя при неговите роднини. Ще замина за Полна. Там имам приятел, ще пренощувам у него и заран рано — обратно с първия влак.
Пристигна влакът като огнен змей от другата земя. Мярнаха се във вагон-ресторанта някак твърде одухотворените лица на мъже и много красивите фигури на жени. Някои бяха с чаши в ръка. Всички гледаха осветеното късче земя, преди което дълго се бе точила тъмнина с редки светлинки сред полята — и след което, както знаеха, отново задълго щяха да потънат сред мрака.
— Хей, туземци! — изрева някакъв по пижама от вратата. — Има ли бира в бюфета? Че във влака се свърши!
Тогава ме учуди изразът на жестока, безмилостна омраза върху лицето на Висоцки. Върху толкова добродушното иначе лице.
— За такива като тебе няма, мърльо — изсъска. — Махай се от очите ми — високо кресна той, — люра23 за тебе. Или л…
Жизнерадостният „мърльо“ набързо се свря във вагона като охлюв в черупката си. Може би щеше да се препира, но видя, че сме трима. Макар че аз и Шаблика нямахме нищо общо…
… Когато се качихме в почти празния вагон и в съвсем празното купе, запитах Висоцки:
— Защо го свързахте така?
— Ех — още задъхан от яд, продума той, — трепеш се тук като грешен дявол, търчиш на разсъмване обратно, а той — „туземци“ ще ни вика. Колцина тук са замръзнали, колцина са затънали в блатата, колцина са избити, разстреляни…
23
Помия (пол.). — Б.а.