Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Добре си се сетила. Ще питам.
Кумико се облече и ме помоли да й вдигна ципа на роклята. Беше тясна и не стана лесно. Жена ми си беше сложила зад ушите приятен парфюм, съвършен за лятна утрин.
— Нов парфюм? — попитах аз.
Вместо да ми отговори, Кумико си погледна часовника и си оправи косата.
— Закъснявам — рече ми и взе от масата дамската си чанта.
Тъкмо бях подредил стаичката, където Кумико работеше, и изпразвах кошчето за отпадъци, когато забелязах жълтата панделка, която жена ми беше изхвърлила. Подаваше се изпод намачкан лист за писма и няколко рекламни брошури, с каквито задръстват пощенските кутии. Беше ярко, лъскаво жълта и това привлече погледа ми. Отгоре беше във формата на цвете, с такива панделки се украсяват подаръците. Взех я от кошчето и я огледах. Беше изхвърлена заедно с опаковъчната хартия, с каквито увиват покупките в универсалния магазин „Мацуя“. Под хартията имаше кутийка на „Кристиян Диор“. Личеше, че вътре е имало флаконче. Ако се съди по кутийката, не беше от евтините. Занесох я в банята и отворих шкафчето с гримовете на Кумико. Вътре имаше едва наченато шишенце „Кристиян Диор“ със същата форма, както вътрешността на кутийката. Махнах златното капаче и помирисах. Същият аромат, както зад ушите на жена ми.
Седнах на канапето и докато допивах остатъците от сутрешното кафе, се опитах да си подредя мислите. Някой очевадно беше направил подарък на Кумико. Скъп. Купил го е в „Мацуя“ и го е прихванал с панделка. Ако е мъж, значи е близък на Кумико. Мъжете не подаряват на жени (особено омъжени) парфюми, ако не са много близки с тях. Ами ако й го е подарила някоя приятелка… Но дали жени подаряват на жени парфюм? Не бях сигурен. В едно обаче бях сигурен: нямаше причина Кумико да получава подаръци от когото и да било по това време на годината. Рожденият й ден е през май. Годишнината от сватбата ни също. Възможно е, разбира се, самата тя да си е купила парфюм и да е поискала да й го украсят с хубава панделка. Но защо?
Въздъхнах и погледнах тавана.
Дали да не я попитам направо? „Някой подарил ли ти е този парфюм?“ Тя можеше да отговори: „А, парфюмът ли. Едно от момичетата в редакцията имаше личен проблем и аз му помогнах. Дълго е за обясняване, но доста беше загазило и аз му подадох ръка. Подари ми го в знак на благодарност. Чудесен е, нали? Скъп е!“
Добре де, връзваше се. Край. Нямаше нужда от въпроси. Нямаше място за безпокойство.
С тази малка подробност, че аз въпреки всичко се безпокоях. Кумико е трябвало да ми каже. Щом е имала време да отиде в стаичката, да махне панделката и опаковъчната хартия, да отвори кутийката, да изхвърли и трите в кошчето за отпадъци и да занесе шишенцето в шкафа с гримовете, би могла и да ми каже: „Виж какво ми подари едно от момичетата в редакцията.“ А тя не ми бе казала нищо. Може би е решила, че не си заслужава. Сега обаче всичко беше обвито в тънкото було на потайността. И тъкмо това ме притесняваше.
Гледах дълго тавана. Опитах се да мисля за друго, но умът ми отказваше. Продължавах да си мисля за Кумико и как й закопчах ципа: за гладкия й бял гръб, за парфюма зад ушите й. За пръв път от доста месеци ми се допуши. Идеше ми да захапя цигара, да я запаля и да напълня дробовете си с дим. Това щеше да ме поуспокои. Но нямах цигари. Намерих един лимонов бонбон и го лапнах.
В десет и десет иззвъня телефонът. Предположих, че е лейтенант Мамия. Къщата не беше лесна за намиране. Понякога се губеха дори хора, които бяха идвали повече от веднъж. Но не се обаждаше лейтенант Мамия. Онова, което чух в слушалката, беше гласът на тайнствената жена, която ми бе позвънила преди няколко дни.
— Здравей, скъпи, отдавна не сме се чували — каза тя. — Хареса ли ти онзи път? Поразгорещих ли те? Защо ми затвори? Точно когато започна да става интересно!
За миг си помислих, че говори за наскорошния мокър сън с Крита Кано. Но това беше друга история. Жената говореше за деня, когато ми бе звъннала, а аз готвех спагети.
— Извинявайте — рекох й. — В момента съм доста зает. След десет минути очаквам гости и трябва да почистя.
— Ужасно зает си за човек, който уж е без работа — подметна тя донякъде ехидно. И последния път беше същото: тонът на гласа й се бе променял всяка секунда. — Ту готвиш спагети, ту чакаш гости. Но не се притеснявай. Трябват ни само десет минути. Дай да си поговорим десет минути. Можеш да прекъснеш, когато ти дойдат гостите.
Идеше ми да й затворя, без да казвам нищо, но не можех да го направя. Вероятно бях разстроен заради парфюма на Кумико. Вероятно ми се искаше да си поговоря с някого, независимо с кого.