Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
— Похитителите винаги заплашват — напомни ми Лула. — Това е първото правило в ръководството за похитители.
— Какво ще правиш? — попита Кони. — Имаш ли представа у кого е сърцето?
— Я чакай малко — прекъсна я Лула. — Името на Луи Ди не е гравирано на сърцето му. Защо просто не вземем друго сърце? Как Еди Дечуч би могъл да разбере, че не е сърцето на Луи Ди? Обзалагам се, че можем да му дадем кравешко сърце и той няма да се усети. Ще отидем при някой месар и ще му кажем, че се нуждаем от кравешко сърце. Само дето не бива да ходим при месаря в Бърг, защото рискуваме историята да се разчуе. Знам няколко подходящи места на улица „Старк“. А можем да опитаме и в „Най-ниските цени“. Те имат чудесен месарски щанд. Изненадана съм, че Дечуч не се е сетил за това. Имам предвид, никой не е виждал сърцето на Луи Ди, освен самия Еди, а той е кьорав. Вероятно е гепил телешкия бут от фризера на Дуги, защото го е объркал със сърцето.
— Лула е права — обади се Кони. — Това може да свърши работа.
Вдигнах глава.
— Звучи ми ужасно зловещо — казах.
— Да — ухили се Лула. — Точно това му е хубавото.
Тя погледна часовника на стената и добави:
— Време е за обяд. Хайде да хапнем по един хамбургер, а после ще отидем да купим сърце.
Използвах телефона на Кони, за да звънна на майка ми.
— Не се тревожи за баба — успокоих я. — Знам къде е и ще я взема по-късно довечера.
После затворих преди майка ми да успее да ми зададе някакъв въпрос.
След като обядвахме, двете с Лула отидохме в „Най-ниските цени“.
— Имаме нужда от сърце — каза Лула на месаря. — И трябва да е в добро състояние.
— Съжалявам — отвърна той. — Нямаме сърца. Мога да ви предложа друга карантия. Имаме чудесен телешки дроб.
— Не, трябва да е сърце — настоя Лула. — Знаете ли откъде можем да купим сърце?
— Доколкото знам, всички сърца отиват във фабриката за кучешка храна в Арканзас.
— Нямаме време да ходим до Арканзас — тъжно изхленчи Лула. — Е, благодаря ви все пак.
Преди да излезем, се отбихме в отдела за къмпинг екипировка и купихме малка хладилна чанта в бяло и червено.
— Идеално — усмихна се Лула. — Сега се нуждаем само от сърцето.
— Мислиш ли, че ще имаме повече късмет на улица „Старк“?
— Познавам няколко месари там. Продават стока, за която дори не би искала да знаеш. А ако нямат сърце, ще отидат да намерят. И няма да задават никакви въпроси.
Някои части на улица „Старк“ внушаваха, че Босна е истински оазис на мира. Лула бе работила тук, когато се занимавала с проституция. Беше дълга улица с мизерни къщи, скапани магазини и депресирани хора.
Нужен ни беше половин час, за да стигнем дотам. Бръмчахме из центъра на града и се кефехме на направените по поръчка ауспуси и вниманието, което харлито привличаше.
Беше слънчев априлски ден, но улица „Старк“ изглеждаше мрачна и унила. Страници от вестник се търкаляха по тротоара и се лепяха на циментовите стъпала на безрадостни къщи. Гангстерски лозунги бяха изписани със спрей по фасадите. От време на време се виждаше изгоряла и изкормена сграда с покрити с дъски прозорци. Между къщите се гушеха мизерни магазинчета и заведения. Бар „Анди“, „Електроуреди Стен“, „Пазар за месо на Омар“.
— Това е мястото — каза Лула. — „Пазар за месо на Омар“. Ако използват сърцата за кучешка храна, Омар сигурно ги продава за супа. Трябва само да внимаваме да не би сърцето още да бие, когато го купим.
— Безопасно ли е да оставим мотора до бордюра?
— Не, разбира се. Паркирай го на тротоара до витрината, за да можем да го наглеждаме.
Зад щанда стоеше едър черен тип. Косата му беше късо подстригана и прошарена. Бялата му престилка бе оплескана с кръв. Имаше дебела златна верига на врата и диамантена обица. Мъжът се ухили широко, когато ни видя.
— Лула! Изглеждаш страхотно. Не съм те виждал откак спря да работиш на улицата. Харесвам кожения ти тоалет.
— Това е Омар — представи го Лула. — Богат е като Бил Гейтс. Не се отказва от месарницата, защото обича да си пъха ръката в задниците на пилетата.
Омар отметна глава и се изсмя. Звукът напомняше на ръмженето на харлито.
— Какво мога да направя за вас? — попита Омар.
— Имам нужда от сърце.
Омар дори не мигна. Предполагам, че имаше голямо търсене на сърца.
— Разбира се — отговори той. — Какъв вид искаш? Какво ще го правиш? Супа? Или ще го пържиш?
— Дали имаш човешки сърца?
— Не и днес. Те са специална поръчка.
— Кое сърце прилича най-много на човешкото?
— Свинското. Почти няма разлика.
— Добре — кимна Лула. — Ще взема едно свинско.
Омар отиде до последния щанд и зарови ръка в карантията. Избра едно сърце и го сложи на кантара.