Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
— Знам, че сигурно съм смахнат — отвърна Морели, — но започвам да се надървям.
Морели живее на улица „Слейтър“ съвсем близо до Бърг. Наследи къщата от леля си Роуз и я превърна в свой дом. Иди, че разбери. Светът е пълен със загадки. Къщата му приличаше много на тази на родителите ми, тясна и лишена от лукс, но пълна с приятни миризми и спомени. В случая с Морели миризмите са от претопляна пица, куче и прясна боя. Джо ремонтираше дограмата на прозорците, без да бърза.
Седяхме до кухненската маса. Аз, Морели и Боб. Джо ядеше препечена филия и пиеше кафе. А ние с Боб опустошихме целия хладилник. Нищо не може да се сравни с обилната закуска след нощ, прекарана в борба в кал.
Бях облечена с една от ризите на Джо и взет назаем анцуг, но бях боса, тъй като обувките ми бяха още мокри отвътре и вероятно щеше да ми се наложи да ги изхвърля.
Морели беше облечен за работа в цивилни дрехи.
— Не разбирам — оплаках се тъжно. — Този тип се движи наоколо в бял кадилак, а ченгетата не го прибират. Защо?
— Вероятно не се размотава много из града. Забелязали го един-два пъти, но никой не е имал възможност да се втурне след него. Единият път го видял Майки Грийн, който патрулирал на колело. А вторият — униформен полицай, заклещен в задръстване. Пък и Еди Дечуч не е толкова важен. Не са наредили на никого да го търси по цял ден.
— Той е убиец. Това не е ли важно?
— Не е издирван за убийство. Лорета Ричи е умряла от сърдечен удар. В този момент го търсим само за разпит.
— Мисля, че е откраднал и един телешки бут от фризера на Дуги.
— Е, това вече покачва залозите. Няма начин да не го вкарат в списъка с приоритетните задачи.
— Не ти ли се струва странно, че е откраднал бут?
— Когато си бил ченге толкова дълго като мен, нищо вече не ти се струва странно.
Морели довърши кафето си, изплакна чашата и я сложи в миялната.
— Трябва да вървя. Тук ли оставаш?
— Не. Трябва да ме закараш до апартамента ми. Имам работа и трябва да се видя с няколко души.
А и имах нужда от чифт обувки.
Морели ме остави пред вратата на сградата. Влязох вътре боса и облечена в дрехите на Морели, като носех своите в ръка. Господин Моргенщерн беше във фоайето.
— Сигурно си изкарала страхотна нощ — каза той. — Ще ти дам десет кинта, ако ми разкажеш подробностите.
— В никакъв случай. Прекалено млад сте за това.
— А какво ще кажеш за двайсетак? Само че ще трябва да почакаш до първи, когато ще си взема пенсията.
След десет минути бях облечена и излизах навън. Исках да пипна Мелвин Бейлър, преди да отиде на работа. В чест на харлито се издокарах в ботуши, джинси, тениска и кожено яке. Избръмчах от паркинга и хванах Мелвин тъкмо когато се опитваше да отключи колата си. Ключалката беше ръждясала и ключът не искаше да се завърти. Не можех да разбера защо въобще си правеше труда да заключва колата. Никой не би си и помислил да я открадне. Мелвин беше облечен в костюм и вратовръзка и, с изключение на тъмните кръгове под очите си, изглеждаше значително по-добре.
— Неприятно ми е, че те притеснявам — извиних му се, — но трябва да се явиш в съда, за да ти определят нова дата.
— Ами работата ми? Трябва да отида на работа.
Мелвин Бейлър е много приятен смотаняк. Пълна загадка беше как бе събрал смелост да се изпикае на сватбената торта.
— Ще позакъснееш. Ще звънна на Вини и ще го накарам да ни посрещне пред съда. Цялата работа няма да отнеме много време.
— Не мога да си отворя вратата.
— Е, имаш късмет. Ще се повозиш на новия ми мотор.
— Мразя тази кола — каза Мелвин.
После отстъпи назад и срита вратата й, от която падна голямо парче ръждясал метал. Той сграбчи страничното огледало, изскубна го и го хвърли на земята.
— Шибана кола! — извика Мелвин и ритна огледалото яростно.
— Добър шут — похвалих го, — но трябва да тръгваме.
— Не съм свършил — отвърна ми Мелвин и се помъчи да отключи багажника, но и там не успя. — Мамка му! — изрева той.
Изкатери се върху багажника и започна да подскача. После се качи на покрива и продължи да скача.
— Мелвин, май губиш самообладание.
— Мразя тоя живот! Мразя колата! Мразя тоя костюм!
Той скочи от колата и отново се опита да отвори багажника. Този път успя. Зарови из него и извади бейзболна бухалка.
— Аха! — извика Мелвин. Олеле, майчице!
Той изкрещя отново и фрасна колата с бухалката. Удряше неуморно и се потеше. Строши страничния прозорец и навсякъде се разлетяха стъкла. Отстъпи назад и погледна ръката си. От широката рана струеше кръв.
По дяволите! Смъкнах се от мотора и настаних Мелвин на бордюра. Всички домакини от съседните къщи бяха излезли на улицата и наблюдаваха шоуто.