Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
— Защо е цялата тази тайнственост, Селма? — попита Реми.
Сам седна на леглото и Реми пусна телефона на високоговорител.
— Няма тайнственост — отговори Селма. — Занимавам се с някои детайли, но знаех, че така или иначе ще искате да отидете в Марсилия. Между другото, Пийт и Уенди в момента работят върху символите. Интересно е, но големият въпрос е състоянието на книгата…
— Селма — прекъсна я Сам.
— О, извинете! Помните ли Волфганг Мюлер, капитанът на UM-77. Намерих го!
— Намерила си го?
— Да, още е жив. Доста търсене беше, но се оказа, че е бил на борда на „Лотринген“ при пленяването му. След войната бил върнат в Германия през Марсилия. Слязъл от кораба, но не взел влака към дома. Живее с внучката си. Имам адреса им…
На другата сутрин Сам и Реми се разходиха до едно кафене на име „Льо Капри“ на няколко пресечки от хотела. Кафенето гледаше към Вьо Порт, старото пристанище, пълно с яхти с всякакви форми и размери. Платната меко танцуваха на сутрешния бриз. Яркото слънце блестеше върху водата. На северния и южния бряг на пристанището се издигаха крепостите „Сен Жан“ и „Сен Никола“. На хълмовете над тях се виждаха „Абе дьо Сен Виктор“ и църквите „Сен Венсан“ и „Сен Катрин“. Малко по-далеч, в самия Марсилски залив, се очертаваше архипелагът Фриул.
Сам и Реми три пъти бяха ходили в Марсилия, за последно преди няколко години на път към Камарга. Всяка година през месец май двайсетина хиляди цигани от западна и източна Европа се събираха тук, за да празнуват.
След като закусиха, Сам и Реми взеха такси и дадоха на шофьора адрес в Пание, средновековни квартали с гъсто разположени къщи в пастелни цветове, притиснати между сградата на градския съвет и Вией Шарите. Волфганг Мюлер живееше в двуетажна къща с маслено жълти стени и бели щори на улица „Рю дьо Кордей“. Когато почукаха, вратата им отвори двайсетинагодишна руса жена.
— Бонжур — поздрави Сам.
— Бонжур.
— Парле ву англе?
— Да, говоря английски.
Сам представи себе си и Реми.
— Търсим мосю Мюлер. У дома ли е?
— Да, разбира се. Мога ли да попитам за какво става въпрос?
Сам и Реми вече бяха говорили и бяха решили, че най-добрата политика е честността.
— Бихме искали да поговорим с него за UM-77 и „Лотринген“.
Жената отметна леко глава и присви очи. Явно дядо й беше разказвал за войната.
— Момент, моля.
Без да затваря вратата, тя се отдалечи по коридора и изчезна зад ъгъла. Чуха се приглушени гласове. След минута жената се върна и ги покани да влязат:
— Заповядайте. Казвам се Моник. От тук, моля.
Тя ги поведе към дневната, където Мюлер седеше в люлеещ се стол пред телевизор с намален звук, по който вървеше някакъв френски метеорологичен канал. Беше облечен със сива жилетка, закопчана догоре, а краката му бяха покрити с одеяло на сини и жълти карета. Напълно плешив и с много бръчки на лицето, Мюлер ги гледаше със спокойните си сини очи.
— Добро утро — поздрави той с изненадващо силен глас. Махна им с треперещата си ръка да седнат на дивана срещу него. — Заповядайте. Да ви предложа кафе?
— Не, благодаря.
— Моник ми каза, че сте намерили Илза.
— Илза ли?
— Така наричах UM-77. На името на жена ми, тя загина в бомбардировките над Дрезден няколко месеца, след като напуснахме Бремерхавен. В пещерата на Ръм Кей ли я намерихте?
Реми кимна.
— Проучвахме района и попаднахме на входа на пещерата. Открихме я на дъното в почти идеално състояние.
— Още ли е там?
— Ами… не точно — усмихна се Сам. — Имаше… проблем. Използвахме я като спасителна лодка.
— Не ви разбирам.
— Главният вход се срути. Качихме се на UM-77…
— Илза.
— Качихме се на Илза, за да минем по подземната река и да излезем през друга пещера.
Очите на Мюлер се разшириха и той се усмихна.
— Забележително! Радвам се, че е помогнала.
— Уговорили сме транспортирането й до Съединените щати. Ако желаете, можем да я изпратим…
— Много мило, но не — поклати глава Мюлер. — Задръжте я и се грижете добре за нея. — После се усмихна и размаха пръст. — Нещо ми подсказва, че не сте дошли чак дотук, за да ми кажете това.