Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Откакто разговаряхме на стълбите с Алис, чувствам се така, сякаш сме пресекли невидима преграда, отвъд която ни дебне единствено тъга и загуба. Стремежът ни да стигнем до края на пророчеството по начин, по който всяка от нас желае, ще е опасен, дори смъртоносен. И все пак няма какво да се прави, трябва да вървим напред, ако не искам да живея в тъмнина през остатъка от дните си.
А това не бива да стане.
20.
Соня, Луиса и аз прекосяваме моравата, потънали във вълнуващи разговори, с желанието поне за малко да се чувстваме щастливи от излета си, независимо от страховитата му цел.
Отправяме се нагоре по стъпалата на постройката за карети, от памтивека обитавана от Едмънд. Щом чува чукането ни, той тутакси се появява на прага на дома си и ни оглежда една по една.
Преди да успеем да изречем и дума, той протяга ръка за палтото си и се обръща с гръб към нас.
— Е? Къде отиваме днес, госпожице?
В каретата подскачаме надолу-нагоре, люшкаме се напред-назад по пътя, който ни отвежда извън Бърчууд. По адреса разбирам, че няма да ходим в града, ала не съм и предполагала, че домът му се намира в толкова отдалечена и затънтена местност.
А мястото наистина е отдалечено, защото пътуваме толкова дълго, че настроението ни пада под нулата и ние започваме да въздишаме уморено и да се заглеждаме продължително през прозорците на каретата. Благодарна съм, че мълчим. Изпълнена съм с надежда, че господин Уигън може да ни помогне да намерим ключовете.
Едмънд отбива от главното шосе по залесена алея и в каретата тутакси притъмнява: движим се в зелен тунел, оформен от клоните над нас и от дървесата, растящи от двете й страни. Внезапно наоколо просветва, Едмънд спира конете и всички си отдъхваме.
— Слава богу! — възкликва Луиса с ръка на челото. — Мислех, че ще ми прилошее!
Тя отваря със замах вратата и изскача от каретата, без да чака Едмънд. Искрено се надявам, че не й е прилошало. Нямам представа доколко ще се зарадва господин Уигън да ни види и трите на прага си, но съм сигурна, че никак няма да му е приятно, ако едната избълва закуската си в околната растителност.
Ала Луиса се успокоява, изтрива челото си с носна кърпичка и ние пристъпваме към входа на порутената колиба, разположена в единия край на малката поляна. Встрани има малка градинка и една коза мързеливо ни наблюдава от двора. Няколко кокошки кълват разпръснатите семена, ала извън няколкото животинки Леруик Фарм е доста помпозно наименование за това непретенциозно място.
Докато аз чукам на вратата и под слабия натиск на ръката ми от нея се олющва бяла боя и пада на земята, Едмънд ни пази гърбовете. Никой не отговаря и ние стоим в тишината, нарушавана единствено от кудкудякането на кокошките, като се питаме каква да е следващата ни стъпка. Луиса важно вдига ръка да заговори, когато зад нас прозвучава глас:
— Е, хайде, здравейте! Вие трябва да сте младите дами, за които ми разказа Силвия!
Обръщаме се като един към дребния мъж в панталони от туид и разкопчана на гърдите риза, чието плешиво теме лъщи на слънцето. Не мога да уточня наречието, на което говори, ала по моему в изговора му съществува остатък от стар шотландски или ирландски акцент, притъпен от характерното за американците произношение.
— Какво има? Да не си глътнахте езиците? — Той се приближава към нас. — Аластер Уигън, на вашите услуги. Силвия ме предупреди, че ще дойдете.
Той изглежда радостен да ни види, сякаш сме стари приятели, които отдавна не е виждал, но само след миг осъзнавам, че нямам ни най-малка представа за кого говори.
— Добър ден, господин Уигън. Името ми е Лия Милторп, а това са приятелките ми Соня Соренсен и Луиса Торели. Тук е и кочияшът ни Едмънд.
Следва ръкуване с цялата ни компания и дежурните думи за поздрав.
— Страхувам се обаче, че не знам коя е Силвия…
На лицето му се появява нещо като усмивка и очите му дяволито проблясват.
— Разбира се, че я познавате! Силвия Берие, елегантната, блестяща хубавица от града.
Соня се изчервява от думите му. Мъча се да сдържа усмивката си, а Луиса кашля, за да прикрие кикота, който я задавя.