Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
— Аз… мисля, че беше светла.
Момичето кима с глава.
— Сигурно е била Уна. Тя най-дълго се грижеше за теб.
— И защо?
То вдига рамене.
— Не искаш ли да знаеш как се казвам?
Момичето става раздразнително и чак сега разбирам, че то не е повече от дванайсетгодишно.
— Разбира се. Тъкмо се канех да попитам. Имаш толкова красива коса!
Аз протягам ръка и докосвам лъскавата й къдрица. Тя блести като злато дори на оскъдната светлина на свещите и аз се мъча да пропъдя болката в сърцето си.
— Напомня ми за моя скъпа приятелка.
— За онази, която крият ли? — гневи се на сравнението момичето.
— Не знам къде я държат. Знам само, че ми е скъпа като сестра — отвръщам аз, после решавам да сменя темата. — И така как се казваш?
— Астрид — съобщава ми тя със задоволството на човек, който харесва името си.
Усмихвам й се, а усмивката ми прилича на гримаса.
— Хубаво име.
Мозъкът ми, достатъчно успокоен след разговора ни за коси и имена, най-после се раздвижва. Опитвам се да се надигна, опряна на лакти, с надеждата да се облека и да открия Димитри и останалите от групата, ала ръцете ми са нестабилни и аз отново се строполявам върху възглавницата.
Но това не е най-лошото. Най-лошото е, че чаршафът, който се свлича на кръста ми, докато се опитвам да се изправя, открива съвършено голото ми тяло, което ме шокира. Сграбчвам края на чаршафа, бързо го вдигам до брадичката си и с истински ужас установявам колко мек и хладен го усещам до кожата си. Или, по-точно казано, до съвършено голото си тяло.
Трябва ми малко време, за да намеря точните думи. Когато ги намирам, те излизат от устата ми като нечленоразделен брътвеж:
— Къде са дрехите ми?
Астрид отново се кикоти.
— Нима предпочиташ да спиш е дрехите, с които си пътувала?
— Не, но… не можа ли някой да ми намери някаква нощница… нещо… каквото и да е? Или вие в Алтус нямате дрехи?
Съжалявам за хапливия си език, но при мисълта, че някой непознат ме е съблякъл гола, както майка ме е родила, изтръпвам от ужас.
Астрид ме наблюдава с неприкрито любопитство, сякаш съм екзотично животинче, изложено на показ.
— Разбира се, че имаме дрехи, но защо са ти, когато спиш? Няма ли да се чувстваш неудобно в тях?
— Със сигурност не! — изстрелвам аз. — Хората спят с нощници!
Водим абсурден разговор, сякаш се опитваме да опишем на слепец как изглеждат цветовете, и аз пренебрегвам дяволския глас, който звучи в главата ми и който ми казва, че в аргументите на момичето има смисъл, ала някак си не мога да отмина с пренебрежение факта, че студените чаршафи покриват моето голо тяло.
— Щом казваш.
Астрид се усмихва лукаво, сякаш аргументите ми са съвършено прозрачни за нея и тя знае точно какво си мисля.
Вирвам брадичка и се мъча да възвърна поне част от достойнството си.
— Да, ами… ще се нуждая от помощ да открия дрехите си.
Тя шеговито накланя глава на една страна.
— Според мен трябва да се нахраниш и да си отпочинеш, преди да се върнеш към нормалния си живот.
— Имам да свърша някои неща. Трябва да се видя с някои хора.
Астрид клати глава.
— Боя се, че няма да стане. Получих строго нареждане да се погрижа за храната и почивката ти. Сама виждаш в какво състояние си — още си твърде слаба, за да ставаш.
Става ми досадно от нейния лукав кикот и многозначителните й погледи.
— Ако обичаш, искам да видя Уна.
Докато се питам дали няма да се почувства обидена, тя въздиша и става от мястото си.
— Много добре. Ще я помоля да дойде. Нещо да ти донеса, докато чакаш?
Поклащам глава, като се чудя как бих могла да й запуша устата.
Тя безмълвно излиза от стаята и ме оставя да чакам в такава дълбока тишина, че се питам дали отвъд вратата изобщо има нещо. Не чувам нито гласове, нито стъпки, нито тракането на сребърни или порцеланови съдове. Нищо, което да ми подскаже, че извън стаята ми живеят хора, които се хранят и дишат.
Оглеждам се, стиснала чаршафа до брадичката си, докато най-после долавям лек шум от тихи стъпки зад вратата. Тя безшумно се отваря и аз оставам изумена от факта, че подобна врата — сякаш направена от гигантски дъб — може да се отвори без скърцане.
Уна тихо я затваря зад себе си. Изобщо не я познавам, но въпреки това с радост я гледам как се приближава до леглото ми. От нея се излъчват доброта и ведрина, нещо, което смътно си спомням дори в не напълно съзнателното състояние, в което се намирах, когато говорихме последния път.