Бранителката на портата

Трябва ми малко време, за да намеря точните думи. Когато ги намирам, те излизат от устата ми като нечленоразделен брътвеж:

— Къде са дрехите ми?

Астрид отново се кикоти.

— Нима предпочиташ да спиш е дрехите, с които си пътувала?

— Не, но… не можа ли някой да ми намери някаква нощница… нещо… каквото и да е? Или вие в Алтус нямате дрехи?

Съжалявам за хапливия си език, но при мисълта, че някой непознат ме е съблякъл гола, както майка ме е родила, изтръпвам от ужас.

Астрид ме наблюдава с неприкрито любопитство, сякаш съм екзотично животинче, изложено на показ.

— Разбира се, че имаме дрехи, но защо са ти, когато спиш? Няма ли да се чувстваш неудобно в тях?

— Със сигурност не! — изстрелвам аз. — Хората спят с нощници!

Водим абсурден разговор, сякаш се опитваме да опишем на слепец как изглеждат цветовете, и аз пренебрегвам дяволския глас, който звучи в главата ми и който ми казва, че в аргументите на момичето има смисъл, ала някак си не мога да отмина с пренебрежение факта, че студените чаршафи покриват моето голо тяло.

— Щом казваш.

Астрид се усмихва лукаво, сякаш аргументите ми са съвършено прозрачни за нея и тя знае точно какво си мисля.

Вирвам брадичка и се мъча да възвърна поне част от достойнството си.

— Да, ами… ще се нуждая от помощ да открия дрехите си.

Тя шеговито накланя глава на една страна.

— Според мен трябва да се нахраниш и да си отпочинеш, преди да се върнеш към нормалния си живот.

— Имам да свърша някои неща. Трябва да се видя с някои хора.

Астрид клати глава.

— Боя се, че няма да стане. Получих строго нареждане да се погрижа за храната и почивката ти. Сама виждаш в какво състояние си — още си твърде слаба, за да ставаш.

Става ми досадно от нейния лукав кикот и многозначителните й погледи.

— Ако обичаш, искам да видя Уна.

Докато се питам дали няма да се почувства обидена, тя въздиша и става от мястото си.

— Много добре. Ще я помоля да дойде. Нещо да ти донеса, докато чакаш?

Поклащам глава, като се чудя как бих могла да й запуша устата.

Тя безмълвно излиза от стаята и ме оставя да чакам в такава дълбока тишина, че се питам дали отвъд вратата изобщо има нещо. Не чувам нито гласове, нито стъпки, нито тракането на сребърни или порцеланови съдове. Нищо, което да ми подскаже, че извън стаята ми живеят хора, които се хранят и дишат.

Оглеждам се, стиснала чаршафа до брадичката си, докато най-после долавям лек шум от тихи стъпки зад вратата. Тя безшумно се отваря и аз оставам изумена от факта, че подобна врата — сякаш направена от гигантски дъб — може да се отвори без скърцане.

Уна тихо я затваря зад себе си. Изобщо не я познавам, но въпреки това с радост я гледам как се приближава до леглото ми. От нея се излъчват доброта и ведрина, нещо, което смътно си спомням дори в не напълно съзнателното състояние, в което се намирах, когато говорихме последния път.