Престолът от драконова кост

— Помислих си, че е важно да се срещнем някъде, където можем да говорим свободно — каза Исгримнур и в гласа му прозвуча оправдание. — Напоследък често ни виждат заедно.

— Остави това, Исгримнур, знам, че си прав — успокоително махна с ръка Еолиар.

Той беше облечен за честването на Деня на жената в костюм на невинен новопосветен — роля, която езичникът хернистирец беше усвоил добре. Празничната му бяла туника беше пристегната с три колана, всеки покрит със злато и емайлирани метални плочки, а дългата му грива бе събрана на опашка и завързана със златна панделка.

— Само се шегувах. А това, че верните поданици на крал Джон се срещат тайно, за да обсъдят някои неща, които не са измяна, наистина е мрачна шега — обобщи той.

Исгримнур бавно отиде до вратата и провери дали е затворена. Обърна се, опря широкия си гръб на стената и кръстоса ръце пред мощните си гърди. Той също беше облечен празнично — в изискана лека синя туника и тесни панталони до глезените, ала масурите на брадата му се бяха разрошили от нервно подръпване и панталонът му се бе издул около коленете. Исгримнур ненавиждаше контенето.

— Е — изръмжа той и предизвикателно наклони глава, — аз ли ще започна, или ти?

— Няма смисъл да се притесняваме кой ще заговори пръв — каза графът.

За миг руменината на лицето на Еолаир и високите му скули напомниха на стария мъж за нещо, което беше виждал някога, преди години: призрачна фигура, застанала на петдесетина метра от него в снега на Римърсгард.

„Една от Белите лисици, каза баща ми“.

Исгримнур се чудеше дали са верни старите истории, че в жилите на благородниците от дома на Хернистир наистина тече ситска кръв.

Еолаир прокара ръка по челото си и изтри капчиците пот. Моментната прилика изчезна.

— Доста сме си говорили и знаем, че нещата страшно се объркаха. Това, което трябва да обсъдим и заради което имаме нужда от уединение — той махна с ръка към задръстеното архивно помещение — тъмно убежище за хартия и пергаменти, осветено от висок триъгълен прозорец — е какво можем да направим. Ако изобщо можем да направим нещо. Това е проблемът: какво да правим?

Исгримнур все още не беше готов за такава откровеност. Каквото и да кажеше, то вече щеше да носи слабия отвратителен привкус на измяната.

— Така е — каза той. — Аз съм последният човек, който би държал Елиас отговорен за това проклето време. Би трябвало да знам: когато е горещо като в Ада и сухо като стари кости, в моята земя на север идва ужасна зима, невиждан сняг и лед. Така че кралят е толкова виновен за времето, колкото аз съм виновен за рухналите от тежестта на снега покриви и умрелия от студ добитък в оборите на Римърсгард. — Той подръпна ожесточено брадата си и още един масур щръкна разрошен, а панделката безпомощно увисна от сивите косми. — Разбира се, Елиас е виновен, че ме държи тук, докато моите родственици и поданиците ми страдат, но това е вече друга история…