Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Докато изкачваха стълбите, трябваше да покажат пергаментовия свитък последователно на още трима стражи, всеки от които по-бдителен от онези на входната врата — може би защото не бяха изложени на слънчевия пек, или заради близостта на обекта, който охраняваха. Най-после застанаха в претъпканата стражева стая пред; един ветеран с нашарено от белези лице и беззъба усмивка, чийто колан с връзка ключове и унищожителното безстрастие в поведението му издаваха авторитет.
— Да, лорд Брюгар е тук. Дайте ми писмото и ще му го предам. — Сержантът почеса брадата си с безразличие.
— Не, сър, трябва да му го предадем лично. То е от доктор Моргенес. — Саймън се постара гласът му да звучи твърдо. Джеръмайъс беше забил поглед в пода.
— Така ли? Виж ти! — Мъжът се изплю на покрития със стърготини под. Тук-там под боклука проблясваха мраморните плочки. — Ейдон да ме убие, какъв ден! Изчакайте тук тогава.
— Така, какво имаме тук? — Граф Брюгар, който седеше на масата пред остатъците от някакво птиче блюдо, повдигна вежди. Имаше фини черти, които почти се губеха в пълното му, отпуснато лице, а ръцете му бяха като на музикант — нежни и с дълги пръсти.
— Писмо, господарю. — Допрял едното си коляно до пода, Саймън държеше пергамента в протегнатата си ръка.
— Ама донеси ми го бе, момче. Не виждаш ли, че обядвам? — Гласът на графа беше висок и женствен, ала Саймън бе чувал, че Брюгар е изкусен фехтовач — тези изящни ръце бяха убили много хора.
Докато графът четеше писмото и мърдаше омазнените си устни, Саймън се постара да държи раменете си изтеглени назад и гърба — прав като дръжката на копие. С крайчеца на окото си забеляза погледа на прошарения сержант, затова повдигна брадичката си и загледа право пред себе си, като мислеше какво сравнение може да се направи между него и онези отпуснати тъпанари на пост пред вратата на катедралата.
— „Моля да приемете… приносителите… на служба в поверената ви част…“ — прочете на висок глас Брюгар.
Натъртването на „приносителите“ за момент паникьоса Саймън — дали е забелязал това „ите“, което Саймън беше прибавил на мястото на „я“? Беше го сбутал малко, за да го събере между думите.
Вперил погледа си в Саймън, граф Брюгар подаде писмото на сержанта, отговарящ за личния състав. Докато мъжът четеше дори още по-бавно от Брюгар, благородникът огледа Саймън от глава до пети, после хвърли бърз поглед към все още коленичилия Джеръмайъс. Когато сержантът върна писмото, усмивката му разкри липсата на два зъба и розовият му език шаваше в дупката.
— Значи — с отегчена въздишка произнесе Брюгар — Моргенес, старият билкар, иска да се заема с две дворцови мишки и да ги превърна в мъже. — Той взе едно бутче от чинията си и го задъвка. — Невъзможно!
Саймън почувства как краката му се подкосяват и стомахът му се качва в гърлото.
— Но… но защо? — заекна той.
— Защото не ми трябвате. Имам достатъчно бойци. Не мога да си позволя да ви взема. Никой няма да сади и сее, ако не завали, и вече имам върволица мъже, които си търсят работа, за да се прехранват. Но по-важното е, че не ви искам — две дворцови момченца с отпусната плът, които в живота си не са почувствали нищо по-болезнено от някое шляпване по розовите задничета, задето са крали черешово сладко. Изчезвайте! Ако започне война, ако тези презрени езичници в Хернистир продължават да не зачитат кралската воля или коварният Джосуа се разбунтува, тогава ще имате възможност да носите вили за сено или коси, заедно с останалите селяни — може даже да влезете в армията и да поите конете, ако имаме нужда от хора. Ала никога няма да бъдете войници. Кралят не ме е направил началник на стражата, за да дундуркам хайлази като вас. Сержант, покажи на тези дворцови мишки някоя дупка, през която да се ометат.
Саймън и Джеръмайъс мълчаха по целия път към Хейхолт. Когато остана сам в своята заградена със завеса ниша, Саймън счупи дървения меч в коляното си. Не плака. Не би заплакал за нищо на света.
„Има нещо странно в северния вятър днес — помисли си Исгримнур. — Нещо, което мирише на животно или е предизвестие за буря, или пък и двете… нещо злокобно, от което настръхвам“.
Отърка ръце, сякаш от студ, макар че не беше студено, и се загърна в лекото си лятно наметало, което носеше от месеци в тази толкова странна година. Отиде до вратата и погледна навън, засрамен, че стар войник като него може да играе такива юношески игрички.