Престолът от драконова кост

— Е, за тук сме! — каза решително Саймън и следван от подтичващия Джеръмайъс, заизкачва двете дузини мраморни стъпала. На върха един от стражите лениво вдигна копието си и препречи пътя им. Качулката на ризницата му висеше назад на раменете му.

— Какво искате бе? — попита той, като присви очи.

— Донесение за Брюгар… — Саймън се смути, като чу собствения си глас. — За граф Брюгар от доктор Моргенес в Хейхолт.

И малко дръзко подаде навития пергамент. Стражът, който ги спря, взе пергамента и хвърли бегъл поглед на печата. Другият съзерцаваше резбования трегер на вратата, сякаш се надяваше да види там писмено нареждане за освобождаването му от смяна.

Първият страж върна донесението и сви рамене.

— Навътре и вляво. И да не се мотаете много.

Възмутен, Саймън се изпъчи в пълната си височина. Когато станеше гвардеец, щеше да се държи много по-подобаващо на ранга си от тези отегчени небръснати идиоти. Нима не знаеха каква голяма чест е за тях да носят зеления цвят на краля? Двамата с Джеръмайъс минаха покрай стражите и влязоха в прохладната вътрешност на „Свети Сутрин“.

В преддверието нямаше никакво движение, даже въздухът не помръдваше, ала зад вратата Саймън забеляза светлина, която играеше по движещи се фигури. Вместо да тръгне направо към вратата вляво, той се обърна, за да види дали стражите ги гледат — разбира се, че не гледаха — после закрачи напред към главното помещение на катедралата.

— Саймън! — изплашено изсъска Джеръмайъс — Какво правиш? Казаха насам! — Той посочи най-лявата врата.

Без да обръща внимание на спътника си, Саймън провря главата си през входа. Джеръмайъс го последва с нервно мърморене.

„Също като в религиозните картини — помисли си Саймън, — където виждаш Усирис и Дървото далеч на заден план, а лицата на набанските селяни и другото — на преден“.

Главното помещение беше толкова голямо и с толкова високи тавани, че сякаш бе цял отделен свят. От най-високото горе слънчевата светлина струеше, омекотена от цветните витражи, като през облаци. Около олтара се суетяха свещеници в бели роби — чистеха и лъскаха, досущ камериерки с обръснати глави. Саймън предположи, че се подготвят за службата през Елисияманса, която бе след две седмици.

Близо до вратата стражите на Брюгар — с жълти наметала — безпричинно се правеха на заети и натоварени с различни поръчения. Тук-там се мяркаше зеленият цвят на Еркинската гвардия или сиво-кафявите или черни дрехи на някой ерчестърски виден гражданин. Двете групи изглеждаха напълно отделени. След малко Саймън забеляза дъските и столовете, които разделяха помещението на предна и задна част, и осъзна, че тази своеобразна ограда не е направена, за да не позволява на свещениците да излизат навън, както изглеждаше, а по-скоро — да не пуска войниците вътре. Изглежда, епископ Домитис и свещениците все още не бяха изгубили надежда, че окупирането на тяхната катедрала от началника на стражата е само временно.