Капан за мишки

— Знам, че Елена е имала проблеми със здравето — каза Андрей. — Когато е боледувала, вие сте се грижели за нея, нали?

— От къде ви хрумна? — искрено се изненада Истомина. — Какви проблеми със здравето?

— Ами да, съседките й по стая в общежитието са казали, че Лена често е вземала болнични и тогава е идвала да живее у вас, защото у вас е било по-спокойно и изобщо условията са били по-добри. Нима не беше така наистина?

— Нищо подобно! Когато живееше при мен, тя всяка сутрин отиваше на работа, не е ставало и дума за някакви болнични. Прибираше се вечер — понякога рано, към седем часа, а понякога съвсем късно, дори нощем. Сигурно е ходела на срещи, но не ми е разказвала подробности. Наистина аз я питах, това е напълно естествено, а тя ми отговаряше, че да, разбира се, но няма нищо сериозно, защото всички момчета са глупаци. Или нещо от този род. Осъзнавах, че тя просто отбягва откровен разговор, и не смятах, че имам право да настоявам. Не исках в отговор на моите въпроси да ми отвърне: „Смяташ, че като живея при теб и ям хляба ти, имаш право да се ровиш в душата ми, така ли?“.

— Но нали тя наистина е живеела у вас и е ядяла хляба ви — предпазливо отбеляза Андрей. — И ви е създавала големи неудобства.

— Да, но това не ми даваше никакви допълнителни права — сухо отговори Мая Виталевна. — Във всеки случай, аз смятах, че нямам. Лена имаше добри периоди, когато се веселеше и усмихваше, а имаше и много тежки, когато буквално почерняваше, изсъхваше, почти нищо не ядеше и не ми говореше. Идваше мълчалива, лягаше на дивана, обръщаше се към стената и не продумваше. Или пушеше. Тя много пушеше. Разбирах, че в такива периоди тя идва вкъщи не като при приятелка, за да сподели нещо, да снеме товар от душата си, да получи подкрепа, а допълзява в бърлога, където никой няма да я закача, да й задава въпроси, да иска нещо от нея и където ще може спокойно да ближе раните си. Затова се примирявах, че нищо не ми разказва.