Капан за мишки

— Разберете, Андрей, тези неща са толкова деликатни, че… Господи, как да ви го обясня! Представете си, че бях прочела разказ, написан от Лена. Да допуснем, че той не ми е харесал и съм намерила в него някакви недостатъци. Какво можех да й кажа? Че разказът е написан лошо? И как щеше да звучи това, изречено от мен? Коя съм аз в края на краищата? Студентка, самата тя още не писателка, но от друга страна, живее в отделно жилище, не си брои джобните пари, облича се във вносни дрешки и има такъв баща, че не се знае дали са я приели в института заради таланта й или заради баща й. Ами че аз нямаше да смея да гъкна! Можете ли да разберете това?

— Честно казано, трудно — призна Мусатов.

— Естествено — въздъхна тя, — вие сте от друго поколение, с друг манталитет, вие никога няма да разберете как живеехме ние тогава, как разсъждавахме, как чувствахме нещата. Сигурно ще се учудите, ако ви кажа, че в онези времена беше срамно да бъдеш богат. Тоест всички го искаха, всички се стремяха към това, но криеха стремежа си, защото беше срамно да искаш да си богат. Аз бях богата, и то не защото сама бях спечелила пари, а само защото имах късмет с родителите си. Нямах никаква лична заслуга за това. И постоянно се срамувах, защото ми харесваше да живея в отделно жилище, харесваше ми да бъда добре облечена, харесваше ми, че мога да поискам от баща си колата с шофьора, за да пътувам за някъде, ако ми се наложи. И се срамувах, задето всичко това ми харесваше. Именно това слагаше определен отпечатък върху отношенията ми с приятелите, в частност с Леночка. Впрочем на вас наистина ви е трудно да разберете. С една дума, не знам каква писателка е била тя.

… Мина още една година и всичко отново се повтори. Два института, два конкурса, два отказа. Лена продължаваше да работи във фабриката, периодично живееше по няколко дни у Мая, спокойно се съгласяваше приятелката й да я храни със свои пари и да мие чиниите вместо нея. Нито веднъж през това време не продума за момчета, които я харесват, за такива, с които се среща, и у Мая се създаде впечатлението, че Лена някак не е загрижена за личния си живот. След трите несполучливи опита Лена Шляхтина заяви, че през следващите поне две години няма да кандидатства.

— А после? — попита Мая. — Смяташ ли по принцип да вземеш литературно образование или не?

— Още не съм решила. — Лена лениво се протегна на дивана. — Но все пак ще стана писателка, ще видиш. И то може би дори по-рано от теб, макар че ти учиш за писателка, а аз се трепя във фабриката.

През седемдесет и трета година Мая Истомина завърши института и започна работа в популярен всекидневник. За това й помогна братът на майка й, вуйчо Жора — Георгий Степанович, който беше не какъв да е, а главен редактор на „маститото“ литературно — публицистично списание „Епоха“. В живота й се появи младият учен Женя Чаинов, с когото Мая започна да гради планове за бъдещето. Леночка Шляхтина май също се сдоби с постоянен приятел и макар момичето да не разказваше нищо за него, Мая забеляза, че и бездруго красивата Лена стана просто ослепителна. Лена продължаваше от време на време за кратко да живее у Мая. Наистина през последните две години пребиваването й в жилището на Мая стана по-продължително, най-малко две седмици, че и цели три. За Мая това беше неудобно, нали вече си имаше Женя… Но не смееше да каже на приятелката си, страхуваше се тя да не се обиди…