Капан за мишки

— Да излезеш победител, а? — скептично присви очи мъжът.

— Е, не просто аз. Ние с теб. Ние да сме победители. Не се заяждай.

— И не ми говори, че не обичаш шопинга — кой, ако не аз, е бил свидетел на твоите безумства по бутиците. Особено в Париж.

— Това е друго, Димка, съвсем друго. Шопингът след успешно проведена операция е нещо като награда, като заслужена почивка. А да харча пари за дрешки и други глупости просто от скука — не, това не ме вълнува. След последния ни рейд аз се възнаградих по достойнство, а сега вече две седмици се излежаваме. Защо не потърсим нещо сами? Още от лятото съм хвърлила око на една фирмичка, тя ще се предаде лесно — няма да има проблеми, и ако ти намериш купувач…

— Дашка, кротувай. — Дима тежко се обърна на другия си хълбок, за да вижда лицето й. — Нямам сили, остави ме да си почина. Нека поне се наспим като хората.

— Ама докога ще спим бе, човек! — възмути се тя. — Вече две седмици само спим и ядем, спим и ядем, писна ми. Времето си върви, а ние не печелим пари.

Пари… Дима, който по принцип не беше склонен към сантименти, изпита остър пристъп на жал към своята приятелка-колежка-партньорка. Той знаеше, че Даря никога не е била нито алчна, нито свидлива, просто животът й се бе подредил по този начин. Случва се и така — всички нещастия да се струпат върху една и съща глава. Цялото й детство и младост бяха преминали под два знака: нищета и болести. В семейството й бяха боледували всички, освен самата нея, и то бяха боледували тежко. Баби, дядовци, родители, по-малката й сестра — и за всички се бе налагало да се грижи тя, да изнася гърнетата на старците и да ги храни с лъжичка. Първо майката на Даря, а после и баща й бяха останали инвалиди, и то такива, че не можеха да работят, а живееха от инвалидните си пенсии. Брояха копейките, едва свързваха двата края за храна и лекарства, а за що-годе прилично облекло на момичетата и дума не можеше да става. Даша добре си спомняше своето постоянно раздразнение, умора, срама заради старомодния си вид. Всичко това постепенно прерасна в омраза към семейството, което само боледуваше и нищо не печелеше. Когато порасна и започна добре да припечелва, тя си постави цел: да спечели толкова пари, че да й стигнат за дълъг живот, до дълбока старост, при добро здраве, и от никого да не зависи. Ако трябва, ще си намери добра болногледачка, но никога няма да моли децата си или други роднини да се грижат за нея, за да не я намразят по същия начин и да не очакват скришом смъртта й. Трябваха й пари, много пари, и тя ги печелеше фанатично, почти в изстъпление, без да знае умора и да иска почивка. Ето защо принудителното прекъсване в работата тя приемаше почти като катастрофа.