Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Разбрах, че е време да се намеся. Несъмнено в поведението на този Мусатов засега нямаше нищо подозрително, но самата ситуация не ми харесваше. Да беше частен детектив и да събираше сведения за хора, макар и отдавна умрели, бих го разбрал. Но нали е специалист по нефтени сонди — поне самият той каза така. Какви са тези археологически издирвания?
— Тя ваша роднина ли е? — попитах невинно, като шумолях с обвивката на един шоколадов бонбон.
— Не. Тоест мисля, че не е — поправи се Андрей. — Във всеки случай, майка ми никога не е чувала за нея.
— Тогава от какво е обусловен интересът ви към тази дама?
— Ще ви обясня — въздъхна той. — Преди много години тя е била свидетелка по дело за убийство.
— Лена? — учудено го прекъсна Истомина. — Свидетелка? Не съм знаела нищо за това. През коя година се е случило?
— В края на седемдесет и пета.
— Странно — поклати глава тя. — За пръв път чувам. Ние много общувахме с нея, но не ми е казвала нито дума за това. Не, не може да бъде. Сигурен ли сте, че говорим за един и същ човек? Може би става дума за някоя друга Лена Шляхтина?
— Работела е във фабрика „Червеният октомври“, живеела е в общежитие…
— Да, така беше — потвърди Мая Виталевна. — Но може да е съименница? Защото фабриката беше голяма, с хиляди работници.
— Тя се е самоубила през седемдесет и шеста година — продължи Андрей.
— Да, да… Но как така? Не мога да разбера. Как може да е станало така, че аз нищо да не чуя? Впрочем Лена наистина беше доста потайна… Господи, но не чак до такава степен! Убийство, следствие, съд — та това са много сериозни неща, не разбирам как може да не ми е казала…
Така, моята писателка пак се отнесе в невярна посока. Вместо да се вайка по повод на потайността на приятелката си, по-добре да беше попитала защо нейният гост се интересува от старо дело за убийство. Не, няма да се сети. Явно ще трябва пак да се намеся.
— А защо ви интересува това, Андрей? Убийството е станало преди трийсет години, а вие събирате сведения за един от свидетелите. Нещо не схващам връзката между всички тези събития и инженера, специалист по нефтени сонди, който тогава е бил на една годинка.
Тази история изобщо не ми харесваше, не звучеше убедително и аз с всяка минута все по-силно подозирах, че Андрей Мусатов с костюма си „Бос“ е дошъл тук под явно измислен претекст и преследва някакви не съвсем благородни цели. Благодаря ти, жителю на слънчева Испания Сергей Иванович Клюев, ако не беше ти с твоето мижаво издателство, сега моята писателка щеше да седи насаме с мошеник и да се вайка, а този красавец щеше да я омайва, колкото си ще. А после тя щеше да дотича в милицията, за да пише заявление за обир или за нещо още по-лошо.
— Работата е там, че всъщност ме интересува не толкова самата Шляхтина, колкото човекът, когото са осъдили въз основа на нейните показания.
Е, това е то. Отначало ни интересуват стихове, после всъщност не стиховете, а Лена Шляхтина, на която тези стихове са били посветени, а сега вече не и Лена, а подсъдимият, срещу когото тя е дала показания. Още няколко въпроса — и ще се изясни, че го интересува не подсъдимият, а съдията, председателствал процеса, или някой следовател, после ще изплува съпругата на следователя, сетне нейна втора братовчедка… И така до безкрай.
— Разбирате ли — продължи междувременно Мусатов, — аз имам основание да смятам, че по някакви причини тя е наклеветила подсъдимия. Ако беше жива, щях да попитам нея какво се е случило в действителност. Но тя е умряла и аз съм принуден да търся хора, с които е общувала. Може да е разказала на тях какви отношения са я свързвали с… — кой знае защо, той се запъна, — … с този подсъдим, може би му е отмъщавала за нещо.
— И вие смятате, че ако беше жива, тя щеше да ви каже истината? — попитах аз скептично. — Ей така, ще вземе да си признае на първия срещнат, че е давала лъжливи показания пред съда? Ама вие сте голям оптимист, господин Мусатов.
— Искате да кажете, че това е подсъдно?
— Именно.
— Но сроковете за давност са изтекли, така че не биха могли да я подведат под отговорност.