Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
То се знае, в управлението се вдигна голяма шумотевица, пристигнаха следователи и се захванаха да тормозят всекиго от нас: не сме ли забелязали нещо странно в поведението му, дали е имало някакви изказвания или настроения, които да подсказват за тежка депресия… все в този дух. Докато слушах въпросите и добросъвестно отговарях на тях, аз изпитвах някакво вътрешно неудобство — дребно, но натрапчиво, сякаш през устата ми е влетяла мушица и сега се мята из хранопровода или трахеята ми.
Когато схванах каква е тази мушица, аз се обадих по телефона на Истомина и я попитах дали Мусатов й е оставил своите координати.
— Разбира се — учуди се Мая Виталевна, — нали ме помоли да му се обадя, ако си спомня още нещо.
— Но вие още не сте си спомнили.
— Засега не.
— А ще ми дадете ли телефона му?
Истомина ми продиктува номера и аз веднага се обадих на Андрей. Беше разгарът на работния ден, затова не усуквах много.
— Имам една идея. Дори две. Ако ви е интересно, можем да се срещнем — съобщих кратко, след като се представих и се убедих, че Мусатов, неизвестно защо, прекрасно си ме спомня. Виж го ти, аз пък почти го бях забравил.
— Мога да дойда, където кажете — с готовност отговори той.
— Имате ли нещо против котките? Например алергия или просто неприязън?
— Не, не, обичам животните, всякакви животни.
— Тогава да се видим в моя дом — предложих аз. — Запишете си адреса.
До края на работния ден оставаха още четири часа, а аз вече така се бях скапал, че бях готов да падна и да заспя направо в кабинета си, ето защо перспективата да прекарам вечерта на обществено място, и то облечен в униформа, ме хвърляше в ужас. Искаше ми се да се преоблека в домашни дрехи, да пийна нещо и да се отпусна — все пак разпитите по дело за евентуално самоубийство ужасно разклащат психиката. Виж, непосредствената близост на моите любими котараци и котки много ми помага да възстановя въпросната разклатена психика. С една дума, искаше ми се по-скоро да споделя съображенията си с Мусатов, но същевременно ужасно ми се прибираше вкъщи.
Мусатов, който пристигна точно в определеното време, веднага отвори куфарчето си и извади бутилка хубаво уиски. Точен мъж, възпитан. Аз, на свой ред, любезно му предложих да сподели скромната ми трапеза, състояща се от леко препечена шунка и пресни зеленчуци. Днес просто нямах сили да напазарувам и вечерях с това, което бе останало в хладилника след обилната ми закуска. Както можете да се досетите, не бе останало много.
— А къде е котката ви? — Андрей се оглеждаше наоколо в търсене на обещаното животно.
Наивник, мисли си, че звярът ми е един. Нищо, ще му дойде времето и ще научи.
— Крие се — отговорих уклончиво, без да навлизам в количествените характеристики на моята менажерия, а вместо това бързо сервирах масата в хола. — Страхува се от външни хора. Сега ще й замирише на шунка и ще довтаса.
— Аз пък съм чувал, че на котките не бива да се дава от храната на стопаните им.
— Не бива — съгласих се аз. — Но котките не знаят това и си искат, ако им е вкусно.
— И вие какво, не им давате? — недоверчиво попита той.
— Давам, и още как — позасмях се аз. — Сърцето ми не е от камък. Но по мъничко, и то не от всичко. Само кашкавал и варено пиле.
Донесох от кухнята вечерята, изпихме по една чашка и пристъпихме към храненето.
Първи, както обикновено, пристигна Ринго, който смяташе, че като старши не му подобава да се страхува прекалено дълго, това подронва репутацията му на ръководител.
— Майчице! — ахна Андрей, когато видя големия осемкилограмов котарак с костенурска окраска. — Какъв красавец! Сибирски ли е?
— Именно — с голямо удоволствие потвърдих аз.
Първо, всеки стопанин се разнежва, когато някой се възхищава на животното му. И второ, хареса ми, че моят гостенин разбира от породи. Наш човек.
Ринго погледна косо гостенина и изразително седна до моя стол, отдясно. Отдавна знаеше, че ако му давам нещо от масата, правя го с дясната ръка. Престорих се, че не съм разбрал намека. Ринго измяука. Лапнах късче топла шунка и резенче домат. Ринго застана на задни лапи, а с предната се опита да ме дръпне за ръкава на жилетката. Аз нахално налях по втора чашка.