Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Тя вече бе наляла чай в чашите, когато издрънка звънецът на вратата. Истомина отиде да отвори, а аз се приготвих да видя любителя на поезията, на когото писателката така лекомислено бе определила среща в собствения си дом.
Влезлият в стаята любител на поезията никак не приличаше на студент по филология, а също и на преподавател — прекалено прилично бе облечен. Ако аз изобщо разбирам нещо от днешната икономика, професионалните трийсетинагодишни любители на поезия не могат да носят костюми „Хюго Бос“, ризи марка „Пайниър“ (лично аз нося такива, защото много лесно се гладят, което не е маловажно при моя ергенски живот, така че знам колко струват) и вратовръзки „Кензо“. И какво иска този далеч не беден нехранимайко от писателката Истомина? Целият се напрегнах и се постарах да се овладея. Изглежда, лекомислената и доверчива Мая Виталевна не ме бе поканила напразно.
Гостенинът бе настанен до масата и обслужен с чай. Бях му представен като Игор Владимирович, без подробности като длъжност и звание.
— Андрей — подаде ми той ръка, която аз стиснах с демонстративно радушие.
— С какво мога да ви бъда полезна, Андрей? — попита Истомина. — Споменахте нещо за ранните ми стихове, ако не греша?
— За да бъдем по-точни, интересува ме едно стихотворение. Не намерих публикация и дори не знам дали е отпечатвано някъде, но съм сигурен, че съществува.
— О, така значи! — страшно се изненада писателката. — От къде го знаете тогава, щом не сте го чели?
— От радиото. Някъде в началото на седемдесетте години сте го чели в предаването „Млади поети“.
Истомина се усмихна и сякаш за броени секунди се подмлади.
— Да, имаше такова нещо, младежко увлечение — каза тя, леко смутена. — Но вие имате право, стиховете ми наистина не са печатани никъде. Тоест аз не се осъществих като поетеса. В онази програма прочетох „Твоят профил на полетата на стиховете ми…“. Него ли имате предвид?
Сега се смути гостенинът.
— Честно казано, не знам.
— Тоест как? Вие какво, абсолютно нищо ли не помните, нито ред от стихотворението, заради което сте дошли при мен? Това е някак странно.
Стори ми се, че Истомина дори леко се обиди. Ама иди, че ги разбери тези автори: току-що си призна, че не се е осъществила като поет и никъде не е публикувала стиховете си, а сега се обижда, че някой не си спомня нито ред от творчеството й. Не, аз открай време знам, че певците и актьорите са хора с безброй странности, все пак баща ми е оперен певец и ние с мама сме усещали тези странности на собствения си гръб, но с писатели досега не съм имал работа, обаче излиза, че и те са прекалено нежни натури за разбиранията на еснаф като мен.
— Мая Виталевна, моля да ме извините — виновно заговори гостенинът със скъпия костюм, — но не съм чувал лично стихотворението, та това е било в началото на седемдесетте, а аз съм роден чак през седемдесет и четвърта. Говорили са ми за него.
— Така ли? — Тя надменно повдигна вежди над рамките на очилата си. — И какво ви казаха?
— Че е било посветено на някоя си Елена Шляхтина. Вярно ли е?
— Вярно е. Но аз нещо не разбирам, Андрей. Какво конкретно ви интересува и за какво ви е нужно това? И изобщо кой сте вие?
О! Ето ви образец за женска психика. Тя вече пусна човека в дома си, покани го да пие чай, обсъди с него несполучливото си поетично творчество и едва сега най-сетне благоволи да го попита кой е и защо се интересува от нейните стихове. Не, кажете ми честно: може ли човек да работи спокойно в участък с такова население? Може ли той да спи спокойно, като знае, че половината от това население е от женски пол, а две трети от тези жени се държат също като Мая Виталевна Истомина? И още се чудя, че моите старци проявяват прекалена доверчивост и започват разговор с разни мошеници, които звънят на вратите на апартаментите им.
В отговор на този прекрасен и своевременен въпрос на домакинята гостенинът извади паспорт и й го подаде.
— Аз съм Андрей Константинович Мусатов, специалист по нефтени сонди. Ще кажа веднага: не разбирам от поезия.
— Защо дойдохте тогава?
— Интересува ме Елена Шляхтина, на която вие сте посветили стиховете си. Интересът ми е чисто личен.
— Да, но… — Истомина се притесни и продължи безсмислено да върти в ръцете си паспорта, който така и не отвори. — Лена умря. Загина. Отдавна. Ако я търсите, не можете да я намерите. Тя не е между живите.
— Знам. Ако беше жива, щях да й задам въпроси, които са много важни за мен. Но тъй като я няма, принуден съм да търся хора, които са я познавали, с надеждата, че те ще могат да отговорят на тези въпроси. Още веднъж моля да ме извините, Мая Виталевна, но аз дойдох при вас не като при поет, а като при приятелка на Елена Василевна Шляхтина. Искам да ви помоля да ми разкажете за нея всичко, което си спомняте.