Капан за мишки

— От радиото. Някъде в началото на седемдесетте години сте го чели в предаването „Млади поети“.

Истомина се усмихна и сякаш за броени секунди се подмлади.

— Да, имаше такова нещо, младежко увлечение — каза тя, леко смутена. — Но вие имате право, стиховете ми наистина не са печатани никъде. Тоест аз не се осъществих като поетеса. В онази програма прочетох „Твоят профил на полетата на стиховете ми…“. Него ли имате предвид?

Сега се смути гостенинът.

— Честно казано, не знам.

— Тоест как? Вие какво, абсолютно нищо ли не помните, нито ред от стихотворението, заради което сте дошли при мен? Това е някак странно.

Стори ми се, че Истомина дори леко се обиди. Ама иди, че ги разбери тези автори: току-що си призна, че не се е осъществила като поет и никъде не е публикувала стиховете си, а сега се обижда, че някой не си спомня нито ред от творчеството й. Не, аз открай време знам, че певците и актьорите са хора с безброй странности, все пак баща ми е оперен певец и ние с мама сме усещали тези странности на собствения си гръб, но с писатели досега не съм имал работа, обаче излиза, че и те са прекалено нежни натури за разбиранията на еснаф като мен.

— Мая Виталевна, моля да ме извините — виновно заговори гостенинът със скъпия костюм, — но не съм чувал лично стихотворението, та това е било в началото на седемдесетте, а аз съм роден чак през седемдесет и четвърта. Говорили са ми за него.

— Така ли? — Тя надменно повдигна вежди над рамките на очилата си. — И какво ви казаха?

— Че е било посветено на някоя си Елена Шляхтина. Вярно ли е?

— Вярно е. Но аз нещо не разбирам, Андрей. Какво конкретно ви интересува и за какво ви е нужно това? И изобщо кой сте вие?

О! Ето ви образец за женска психика. Тя вече пусна човека в дома си, покани го да пие чай, обсъди с него несполучливото си поетично творчество и едва сега най-сетне благоволи да го попита кой е и защо се интересува от нейните стихове. Не, кажете ми честно: може ли човек да работи спокойно в участък с такова население? Може ли той да спи спокойно, като знае, че половината от това население е от женски пол, а две трети от тези жени се държат също като Мая Виталевна Истомина? И още се чудя, че моите старци проявяват прекалена доверчивост и започват разговор с разни мошеници, които звънят на вратите на апартаментите им.

В отговор на този прекрасен и своевременен въпрос на домакинята гостенинът извади паспорт и й го подаде.

— Аз съм Андрей Константинович Мусатов, специалист по нефтени сонди. Ще кажа веднага: не разбирам от поезия.

— Защо дойдохте тогава?

— Интересува ме Елена Шляхтина, на която вие сте посветили стиховете си. Интересът ми е чисто личен.

— Да, но… — Истомина се притесни и продължи безсмислено да върти в ръцете си паспорта, който така и не отвори. — Лена умря. Загина. Отдавна. Ако я търсите, не можете да я намерите. Тя не е между живите.

— Знам. Ако беше жива, щях да й задам въпроси, които са много важни за мен. Но тъй като я няма, принуден съм да търся хора, които са я познавали, с надеждата, че те ще могат да отговорят на тези въпроси. Още веднъж моля да ме извините, Мая Виталевна, но аз дойдох при вас не като при поет, а като при приятелка на Елена Василевна Шляхтина. Искам да ви помоля да ми разкажете за нея всичко, което си спомняте.