Житията на светците

— Внимателно — обади се мама — Не виждате ли, че го боли?

— Счупил си е крака — намеси се падре Николо.

— Благодаря ти, докторе.

Всички ние отзад се отдръпнахме, когато Вирджинио и Пасторе понесоха носилката през тълпата. Излязоха на улицата, която бе започнала да се посипва от дребни снежинки. Но сега внезапно стана очевидно, че няма как да закараме дядо ми, изпаднал в толкова опасно състояние, с разнебитения фиат на Ди Лучи. Някой предложи да се свалят предното и задното стъкло на автомобила, за да можем да напъхаме вътре носилката.

— Да не си полудял! — изкрещя му Ди Лучи, целият пребледнял. — Можеш ли да ми обясниш как ще го опазя от виелицата, дето се задава, докато шофирам по пътя, а? Нали трябва да бързам колкото може повече?

— Виторио — обади се падре Николо, изправен до нас, опитващ се да запази поне привидно спокойствие, — я влез вътре в къщата и донеси едно одеяло за дядо си.

А когато отново изскочих отвън с одеялото в ръце, майка ми се зададе отдолу, от другия край на улицата, подкарала след себе си мулето на Мастронарди и неговата каручка. В едната й ръка се поклащаше един фенер.

— С тази скорост ще трябва да се пътува цяла нощ — рече тя, като спря мулето и каручката пред нашата къща. — Натоварете го в каручката. Явно няма друг начин. А някой помисли ли с какво ще го завием? — После, явно видя, че стоя изправен там с одеялото в ръце, тя го грабна от ръцете ми и се наведе, за да завие дядо ми, като преди това избърса снега от дрехите му.

— Кристина — рече Ди Лучи, — с тази каручка ще ни трябва половината нощ, за да го откараме до Рока Сека. В това студено време…

За беля тъкмо сега снегът заваля още по-силно.

— А някой друг сеща ли се нещо по-добро?

— Мога поне да отида с колата до Рока Сека и да питам дали няма да изпратя линейката.

— Сам знаеш, не по-зле от мен, че онази проклета линейка от войната насам не е излизала от гаража. И то точно на Бъдни вечер? Никой няма да си покаже носа навън. Но ако толкова искаш, иди и виж какво можеш да направиш. За бога, хора, няма ли някой да донесе още одеяла?

Ди Лучи за миг се поколеба.

— Е, давай, Андо, строши прозорците — предложи някой. — Ще изстинете до смърт, преди да сте се добрали до болницата.

— Да, как ли не? Да ги строша? — кимна Ди Лучи и тръгна към вратата на автомобила си. — Ти и твоите глупави идеи! — Веднага щом се настани на шофьорската седалка, той подкара колата и изчезна сред снега.

Майка ми вече бе подкарала Вирджинио и Пасторе да настанят дядо ми в каручката. Очите му сега бяха затворени, но той не спираше да си мърмори нещо приглушено, сякаш се опитваше да се унесе в сън. По лицето му имаше капки вода — може би от потта му, но можеха да бъдат и от разтопения сняг. С дискретно помръдване на пръста си падре Николо набърже го прекръсти, докато двамата мъже нагласяваха носилката върху каручката. Няколко жени пристъпиха напред с одеяла в ръце; майка ми го зави с дебел слой от тях, а накрая метна едно и на раменете си, след което се настани на капрата на каручката.