Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Строителите са ни оставили немалко неща, които да ни напомнят за тяхната епоха. Даже човек като мен, който използва историческите книги предимно за да бие с тях по главата по-малките принцчета, трудно би могъл да ги пренебрегне. Човек, престъпил границите на Обетованата земя, ще открие, че кожата му окапва, докато уродливи чудовища гризат лицето му. Моторът на развалата в Ата, мостовете и кулите, останали пръснати из континента, Подземието на гласовете в Орлант, времевите мехури по Бремерските склонове или пък Последния воин — затворен в Брит… всички те бяха добре известни, но никое от тях не предизвикваше такива тръпки по гърба ми като Колелото на Осхайм. Струваше ми се, че всяка приказка, с която бавачките залъгваха мен и братята ми като малки, се развиваше в Осхайм. А най-лошите се развиваха най-близо до Колелото. Приказките, които искаше Мартус, най-кървавите и извратените, винаги започваха с „Имало едно време, недалеч от Колелото на Осхайм“, а после идеше моментът да се криеш зад ръцете си или да си запушваш ушите. Сега като се замисля, жените, които се грижеха за нас като малки, бяха злобна сбирщина дърти вещици. Би трябвало да ги обесят всичките, а не да им дават да отглеждат кардиналски синове.
Двамата със Снори се подслонихме в една долчинка малко по-навътре в сушата, докато Кара се размотаваше из близката пустош, а Тутугу се върна на брега да види какво може да бъде спасено от останките на лодката или намерено изхвърлено на пясъка. На крака му още имаше яркочервен белег, но благодарение на лечебното докосване на Снори можеше да си служи с него — грозната рана, от която ми се преобръщаше стомахът само като я гледам, се бе затворила. Това усилие остави Снори проснат по гръб, но далеч не толкова изтощен като в други случаи, и не след дълго той се надигна, седна и се зае с брадвата си. Стоманата и солената вода не се погаждат и никой воин не би оставил острието си мокро. Гледах го как работи, присвил устни. Бързото му възстановяване ми се струваше странно, тъй като според Скилфар заклинанието на Мълчаливата сестра трябваше да е отслабнало през зимата и подобни неща би следвало да са по-трудни, а не по-лесни.
— Яйца. — Кара се върна от претърсването на обраслия с пирен склон зад нас. В шепите си носеше няколко синкави яйца на чайка. Човек вероятно би могъл да излее съдържанието им в едно нормално кокоше яйце и пак да не го напълни. Тя седна на тревата между Снори и мен и скръсти дългите си крака: голи, надраскани, мръсни и апетитни. — Колко мислиш, че ще ни отнеме да стигнем до Червения предел? — Гледаше ме все едно знам отговора.
Разперих ръце.
— С моя късмет, година.
— Ще ни трябват коне — отбеляза Снори.
— Ти мразиш конете, както и те теб. — Но си беше вярно, наистина ни трябваха коне. — Впрочем, Кара може ли изобщо да язди? Ами Тутугу? И Кара наистина ли ще дойде с нас? — Това ми изглеждаше страшно дълго пътешествие, за да го извършиш по прищявка на някаква дърта вещица в някаква пещера.
— Ако все още имах „Еренса“ под себе си, изборът щеше да е труден — призна Кара. — Но може би тази буря се е опитвала да ни каже нещо. Никакво връщане, докато не приключим.
При тези думи Снори повдигна вежда, но не каза нищо.
— Аз няма да ходя никъде. Никога вече. Няма да напускам отново Червения предел. Ако ще да доживея и до сто години. Мамка му, съмнявам се, че изобщо ще подам нос извън стените на Вермилиън, вляза ли веднъж през портите му. — Праведното ми възмущение се надигна, тласнато отвъд границите на обичайното ми стоическо добро настроение. Винях за това треската си и факта, че седях в затревена долчинка, прогизнал, зъзнещ, изтощен, на дни път от най-близкото топло легло, кана бира или горещо ядене. Сритах пръстта. — Шибана Империя. Шибани океани. Кому са притрябвали? А сега сме в шибания Осхайм. Просто страхотно! Майната им на заклетите в мрака и светлината. Искам някой заклет в бъдещето. Той щеше да види приближаването на онази буря, за да се разкараме от пътя ѝ.
— Строителите са наблюдавали времето отгоре. — Кара посочи с пръст към небето. — Можели са да кажат какви бури ще дойдат, но въпреки това не са успели да спрат бурята, която ги е помела всичките.
— Всеки гадател, когото съм срещал, е бил мошеник. Първото, което трябва да направиш с един ясновидец, е да го мушнеш с пръст в окото и да кажеш: „Това не го видя, нали?“. — Настроението ми продължаваше да е вкиснато. Не можех да повярвам, че сме били отнесени до бреговете на място, където върлуваха всичките ми детски кошмари.