Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Липсва ли ви домът? Няма защо. Тук сме в огромния дом на фюрера. Какво са пред него нашите скромни къщички?
— Нищо! — реват момчетата.
Всеки следобед, без значение какво е времето, комендантът изсвирва със свирка, четиринайсетгодишните изтрополяват навън, а той се излъчва пред тях, с шинел, опънат на корема, медали, подрънкващи на гърдите му, и маркуч, подскачащ в ръката му.
— Има два начина да умреш — казва той, бълвайки облаци пара в студения въздух. — Да се биеш като лъв или да изчезнеш от тоя свят като косъм, изваден от чаша мляко. Нищожествата умират лесно. — Плъзга поглед по строя, вирва нос и се облещва театрално. — Как предпочитате да умрете, господа школници?
Един ветровит следобед изважда пред строя Хелмут Рьодел. Хелмут е дребно, безперспективно дете от южните провинции, което почти непрекъснато ходи с ръце, свити в юмруци.
— Е, Рьодел? Кой?! Кой, питам аз! Кой според теб е най-слабият ти съвипускник?
Гуменият маркуч описва застрашителни кръгове. Хелмут Рьодел не губи време:
— Той, господине!
Сякаш нещо премазва Вернер. Пръстът на Рьодел сочи към Фредерик.
Бастиан вика приятеля му пред строя. По лицето на момчето не се чете страх, поне Вернер не забелязва. Фредерик има разсеян вид, почти философски. Бастиан мята гумения маркуч през врата си и тръгва; снегът е до глезените му, крачи авторитетно, докато постепенно се превръща в малка тъмна бучка на хоризонта. Вернер се опитва да окуражи с поглед Фредерик, но неговите очи са отправени километри напред.
Комендантът вдига лявата си ръка, изревава „Десет!“ и вятърът пренася думата през дългото разстояние. Фредерик примигва няколко пъти, както често прави, когато го вдигнат в час, все едно изчаква вътрешният му свят да влезе в синхрон с външния.
— Девет!
— Тичай! — изсъсква Вернер.
Фредерик тича съвсем прилично, по-бързо от Вернер, но този следобед комендантът брои по-припряно от друг път, съкращавайки преднината му, снегът го спъва и още преди да е минал двайсет метра, Бастиан вдига дясната си ръка.
Момчетата хукват като изстреляни. Вернер тича с останалите, стараейки се да бъде най-отзад, пушките подскачат в неравномерен ритъм върху гърбовете на школниците. Челната група бяга по-бързо от друг път, като че ли на курсантите им е писнало да бъдат побеждавани.
Фредерик тича с всичка сила. Но най-бързите момчета са като хрътки, избирани от цялата страна по пъргавина и преданост, и този път сякаш бягат по-нахъсано и решително от когато и да било преди. Нетърпеливи да видят какво ще стане, когато настигнат някого.
Фредерик е само на петнайсет крачки от Бастиан, когато го догонват и събарят. Групата се струпва около победителите, Фредерик и преследвачите му се изправят, целите в сняг. Приближава се Бастиан. Курсантите заобикалят коменданта, дишайки тежко; много от тях — с ръце на коленете си. Дъхът на момчетата пулсира пред тях като общ облак, който бързо се топи от вятъра. Фредерик стои по средата, пуфтейки като локомотив, и мига с дългите си мигли.
— Обикновено става далеч по-бързо — замислено казва Бастиан, сякаш на себе си. — Залавянето.
Фредерик гледа, зажумял, към небето.
Бастиан пита:
— Курсант, ти ли си най-слабият?
— Не зная, господине.
— Не знаеш? — Пауза. Под изражението на коменданта се вихрят противоположни подводни течения. — Гледай ме, като ти говоря!
— При всекиго е различно, господине. Някои изостават в едно, други — в друго.
Устните на коменданта изтъняват, очите му се присвиват и лицето му бавно се налива със страшна злоба. Все едно се е отдръпнал облак и е лъснал истинският, уродлив характер на Бастиан. Той сваля гумения маркуч от раменете си и го връчва на Рьодел.
Рьодел примигва, учуден от тежестта му.
— Давай — подканя го Бастиан. С тон, който при други обстоятелства би насърчил нерешително момче да влезе във водата. — Дай му да разбере.
Рьодел поглежда надолу към маркуча: черен, дълъг около метър, втвърден от студа. Минават няколко секунди, които изглеждат на Вернер като часове; вятърът свири в замръзналата трева, вдигайки воали от бял прах, и на него внезапно му домъчнява за Цолферайн: детските му следобеди, в които скита из посивелия от сажди лунен пейзаж, влачейки с количка сестричката си. Боклуци по пътя, дрезгавите подвиквания на работниците от смените, децата, едно до друго като в консервена кутия, сладко заспали в детския дом, палтенцата и панталонките им, закачени покрай стените. Фрау Елена като ангел пазител минава в полунощ между редиците от креватчета, шепнейки: „Знам, студено е. Но ще стискаме зъби, милички.“
Юта, не гледай.