![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Да, в ковачницата, на топличко — съгласи се Бинабик и изцъка с език на Куантака. Вълчицата стана и се протегна.
Тръгнаха. Стеснителният Джеръмайъс вървеше отзад, дори изостана няколко крачки. Вятърът направо режеше и потта по врата на Саймън ставаше на лед. Веселото му настроение малко поспадна.
— Бинабик — попита внезапно той, — защо не отидохме в Хернистир с граф Еолаир и Изорн? — Двамата бяха тръгнали предишния ден в сивотата на ранната утрин, придружени от малка почетна стража, съставена главно от тритингски конници.
— Сигурен съм, че причините, които ти изложи Джосуа, бяха съществени — отговори Бинабик. — Не е хубаво все едни и същи хора да поемат рисковете или да печелят слава. — Той направи кисела физиономия. — Ще има предостатъчно работа за всички следващите дни.
— Но ние му донесохме Трън. Защо да не опитаме поне да получим и Минияр — или по-скоро Блестящ гвоздей?
— Това, че вече си рицар, момче, не означава, че винаги ще правиш каквото си искаш — изръмжа Слудиг. — Радвай се на късмета си и бъди доволен. Доволен и спокоен.
Изненадан, Саймън се обърна към римърсгардеца.
— Ти сърдиш ли се нещо?
Слудиг отмести поглед.
— Аз ли? Аз съм прост войник.
— А не рицар. — Саймън помисли, че е разбрал. — Но ти знаеш защо е така, Слудиг. Джосуа не е крал. Той може да дава рицарско звание само на своите хора. Ти си човек на херцог Исгримнур. Сигурен съм, че той ще ти окаже тази чест, когато се върне.
— Ако се върне. — В гласа на Слудиг имаше горчивина. — Омръзна ми да се говори за това.
Саймън грижливо обмисли думите си, преди да заговори.
— Всички знаем каква роля изигра ти, Слудиг. Джосуа каза на всички, но Бинабик и аз бяхме там и никога няма да забравим. — Той докосна лакътя на римърсгардеца. — Моля те, не ми се сърди. Дори и да съм рицар, аз съм все още същият малоумник, когото учиш как да размахва меча. И все още съм ти приятел.
Слудиг го изгледа втренчено изпод рошавите си руси вежди.
— Стига — каза той. — Ти наистина си малоумник. Искам да пийна нещо.
— И да се постоплим. — Саймън се опита да не се усмихне.
Бинабик, който бе слушал мълчаливо, кимна тържествено.
Гелое ги чакаше в края на. Огнената градина. Беше се увила в няколко ката дрехи, а около лицето й беше омотан шал, така че се виждаха само кръглите й жълти очи. Тя вдигна почервенялата си от студа ръка и каза:
— Бинабик! Искам със Саймън да дойдете при мен малко преди залез-слънце в Обсерваторията. — И посочи порутената постройка на няколкостотин крачки на запад. — Трябвате ми.
— Помощ от трол-магьосник и убиващ дракони рицар. — Усмивката на Слудиг не беше много убедителна.
Гелое обърна очите си на граблива птица към него.
— Това не са почести. Освен това, римърсгардецо, дори ако би могъл, не мисля, че би желал да изминеш Пътя на сънищата. Не и сега.
— Пътят на сънищата? — Саймън се слиса. — Защо?
Магьосницата махна с ръка към грозно кипналите облаци на северното небе.
— Нова буря се задава. Освен вятър и сняг тя ще докара по-близо ума и ръката на нашия враг. Пътеката на сънищата става все по-рискована и скоро може да стане невъзможна. — Тя мушна ръцете си под наметалото. — Трябва да използваме времето, което имаме. — После се обърна, закрачи към океана развълнувани от вятъра треви и подвикна през рамо. — По залез.
— Е — обади се Бинабик след кратко мълчание. — Все още има време за вино и да се постоплим, както си говорихме. Хайде по-бързо към ковачниците. — Той тръгна и Куантака заподскача след него.
Джеръмайъс каза нещо, което не се чу през воя на вятъра. Саймън спря, изчака го да го настигне и попита:
— Какво?
Скуайърът поклати глава.
— Казах, че Лелет не беше с нея. Когато Гелое излиза на разходка, Лелет винаги е с нея. Надявам се, че е добре.
Саймън сви рамене.
— Хайде да отидем да се стоплим.
Забързаха след Бинабик и Слудиг. Далече напред Куантака беше сива сянка в люлеещата се трева.
Саймън и Бинабик влязоха в осветената с мъждива лампа Обсерватория. В здрача небето над падналия покрив приличаше на купа от синьо стъкло. Гелое я нямаше, но Обсерваторията не беше празна: Лелет седеше на една паднала колона, тънките й крачета бяха свити под нея. Тя дори не обърна глава при влизането им. Детето винаги беше необщително, но сега нещо в неподвижността му разтревожи Саймън. Той се приближи и нежно произнесе името й, но макар че очите й бяха отворени и вперени в небето, тя бе отпусната и дишаше бавно като спяща.