Шпионите на Собек [bg]

— И все пак не видяхме нищо — намеси се един от другарите на Кучето.

— Съвсем нищо? — изправи се Амеротке. — Сигурни сте, че мястото е изоставено?

— С изключение на групичка пясъчни жители и пустинни скитници — промърмори един от съгледвачите. — Разбягаха се още щом ни видяха.

— Тогава какво те тревожи, Куче? — подаде ръка Амеротке на потния меджай и му помогна да се изправи на крака. — Изкажи подозренията си, колкото и смътни и непотвърдени да са, не се ограничавай само с външните си наблюдения.

— Почувствах… — оголи зъби Кучето, почеса фризираната си коса и започна да върти с ръка амулета от костенуркова черупка, висящ на врата му. — Тимсах май не е изоставен — изрече като скоропоговорка той. — Всъщност хич даже не е!

Амеротке вдигна ръка, за да сдържи възраженията на останалите меджай.

— Веднага ще ви кажа, господарю. Може да не сме ги видели, които и да са, но те със сигурност ни видяха. Те знаят, че дойдохме от реката. Ние не сме просто меджайски съгледвачи, които се мотаят на юг; това би било изненадващо. Подозирам, че ако враговете се притайват там, няма да ни пуснат да си тръгнем. Имам предвид — въздъхна Кучето, като се взря в потъмняващото небе, — че те със сигурност знаят защо сме дошли.

Амеротке се стресна от острия писък на нощна птица, гнездяща в дърветата над тях. Потта по тялото му се вледени, сякаш безброй иглички се забиха в кожата му; пристъп на страх се надигна в стомаха му. Кучето беше прав! Той се взря напред към зловещия силует на Тимсах. Трябваше да се увери самичък. Трябваше да елиминира всички съмнения, затова щеше да влезе в тази крепост.

— Връщаме се веднага там! — заяви той. — Искам да стигнем бързо, преди да се мръкне.

Меджаите не можеха да откажат. Амеротке свали робата си и останал само по препаска, излезе от сянката на дърветата. Затича се — бавен, но отмерен бяг с непрекъснато темпо, същия, в който толкова много се бяха упражнявали по жежките плацове на военните лагери край Тива. Беше странно преживяване — горещият пясък отдолу под голите стъпала прилепваше по тях и сякаш искаше да го повлече надолу, а после — по повърхността на твърдия чакъл и нагоре по случайни голи скали, където вечерният вятър вледеняваше потното му тяло. Чувстваше как светлината бързо се променя, докато доближаваха до входа на Тимсах — странна скулптурна група от кули, потънали в руини, но с все още запазени бойници и назъбени укрепления със зеещи прозорци, врати и галерии. Мрачна, сива, но мощна твърдина, издигаща се от древното лоно на скалите. Място с безброй кънтящи кухини и подземни пещери, изпълнени със сенки, изпочупени статуи, рушащи се плинтове и нащърбени възпоменателни стели. Построени от печен кирпич и блокове гранит, укрепленията на Тимсах се състояха от високо оградени пространства, бастиони, ровове и тежки, подсилени врати, до които се стигаше по запуснати, очукани подвижни мостици. Вътре се намираха административният комплекс, казармените помещения и работилниците. Имаше и малки параклиси. Беше свърталище на мрачни усещания — оскъдна, зловеща светлина и потискаща тишина, увиснала като някакъв тъмен облак.