![Пазачът на фара [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/4/7/pazacht-na-fara-bg-download.jpg)
Пазачът на фара [bg]
- Автор: Лэкберг Камилла
- Серия: patrik hedstrom #7
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-728-3
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пазачът на фара [bg]». Краткое содержание книги:
– По проекта? – отвърна Андерш и го изгледа сякаш въпросът е абсолютно нелеп. – Не, изобщо. Единствено различията, които имахме ние двамата, но те бяха свързани с дребни детайли. Нищо толкова сериозно, че... не, наистина.
Той поклати твърдо глава.
– Според Ерлинг Ларшон Матс е щял да мине оттук миналия петък и да говори с теб за нещо, което го е притеснявало. Мина ли? – попита Паула.
– Да, дойде за малко. Остана около половин час. Но според мен е преувеличение да се каже, че е бил притеснен. Някои цифри не съвпадаха и трябваше да нанесем леки корекции в прогнозата, но това не е нищо необичайно. Оправихме всичко за нула време.
– Има ли някой тук, който може да потвърди това?
– Не, само аз бях тук. Той пристигна доста късно, около пет. Идваше направо от работа, струва ми се.
– Помниш ли дали носеше компютъра си?
– Матс винаги го носи със себе си, така че със сигурност е бил с него и в петък. Да, спомням си, че носеше чантата си.
– И не го е забравил? – каза Паула.
– Не, иначе щях да забележа. Защо? Да не би лаптопът му да го няма?
Андерш ги погледна притеснено.
– Все още не знаем – отговори Паула. – Но ако изскочи, ще сме благодарни, ако се свържеш с нас възможно най-бързо.
– Естествено. Но във всеки случай, както ви казах, не го е оставял тук. Обаче за нас също не би било приятно, ако компютърът му е изгубен. Всички данни за проекта „Бадис“ са вътре.
Той отново вдигна очилата си до основата на носа.
– Да, разбирам – каза Паула и се изправи, а Йоста прие това като знак да стори същото. – Обади ни се, ако се сетиш за нещо друго.
Тя остави визитната си картичка, а Андерш я взе и я пъхна във визитника, който извади от джоба си.
– Ще го направя – каза той и ги изпрати със светлосиния си поглед, докато отиваха към вратата.
Ами ако ги откриеха тук? Странно, но тази мисъл не й бе хрумвала досега. Винаги се бе чувствала в безопасност на острова, но сега осъзна, че стига да поискат, лесно могат да я открият тук.
Изстрелите все още отекваха силно в паметта й. Спомняше си как прогърмяха в спокойната нощ, след което отново настана тишина. А тя избяга, взе Сам и остави хаос и разруха след себе си. Остави Фредрик.
Хората, с които той си имаше работа, можеха да я намерят. Но в същото време Ани разбираше, че няма друг избор, освен да остане тук и да чака или да я открият, или да я забравят. Знаеха, че е слаба. В техните очи тя беше просто един от аксесоарите на Фредрик, красиво бижу, сянка, която дискретно се грижеше чашите и хумидора14 да са пълни. За тях тя не беше истински човек и сега това можеше да се окаже от полза за нея. Нямаше причина да преследват една сянка.
14 Хумидор е специална кутия за пури, в която се поддържа определена влажност на въздуха. – Б. пр.
Ани излезе на слънце и опита да си внуши, че е в безопасност. Но съмнението оставаше. Тя заобиколи къщата, загледана отвъд водата и островите, към сушата. Може би някой ден щеше да се появи лодка и тя и Сам щяха да се окажат приклещени като в капан за плъхове. Седна на пейката и чу как дъската изпука под тежестта й. Вятърът и солта не се отразяваха добре на дървото и старата пейка се беше облегнала уморено на стената на къщата. Много неща на острова имаха нужда от поправка. Но за сметка на това няколко цветя в лехата упорито продължаваха да растат. Най-добре си спомняше ружите. Когато беше малка и майка й се грижеше с нежност за растенията, ружите изпълваха целия заден край на лехата. Сега се подаваха само няколко самотни стъбла и тепърва предстоеше да се разбере какъв цвят са. Розите също не бяха цъфнали, но Ани се надяваше, че оцелелите са от сорта, който обичаше най-много – светлорозовия. Всички билки, които майка й отглеждаше, бяха измрели отдавна. Само няколко стръка див лук свидетелстваха, че някога тук имаше градина, която ухаеше прекрасно, щом прокараш ръка по растенията.
Ани се изправи и погледна вътре през прозореца. Сам лежеше на една страна, с гръб към нея. Напоследък спеше дълго сутрин и нямаше причина да го изтръгва от леглото. Може би спането и сънищата щяха да му дадат това, от което се нуждае, за да зараснат раните.
Тя внимателно седна на пейката. Ритмичният шум на вълните, които се плискаха в скалите, прогони притеснението й. Намираха се на Грошер, тя беше просто сянка и никой нямаше да ги потърси тук. Бяха в безопасност.
– Мама не може ли днес? – попита Патрик.
Говореше по телефона и взе острия завой при Мьорхулт с твърде висока скорост.