Конан Непобедимия [bg]

— Води ме, Нарсес.

Войникът отново преглътна и пое по пътя, откъдето бе пристигнал, с явна неохота. Докато го следваше, Харанидес забеляза, че Ахеранатес върви плътно по петите му.

Може би лейтенантът предполагаше, че онова, което бе накарало закоравелия в бойните походи войн да позеленее, е за предпочитане пред разкопаването на гробове, направени само преди един ден.

Близо до бодлив храст, израснал в цепнатината между два обли камъка, стояха двама войници и полагаха всички усилия да не поглеждат към тесния отвор. Приличаха по всичко на Нарсес — имаха същите ризници, шлемове, гърбави носове и криви крака, и също като него присвиваха очи, а устните им бяха побелели, почти зеленикави.

Нарсес спря до двамата и посочи цепнатината.

— Тука е, капитане. Видях следа от… нещо като кръв. Водеше вътре, затова погледнах и… — Думите му пресекнаха и той безпомощно вдигна рамене.

Кървавата следа ясно се виждаше — изсъхнали черни петна върху камъка и върху каменистата почва под храста.

— Махнете този храст — раздразнено заповяда Харанидес. По всяка вероятност или бандитите, или планинците бяха измъчвали някого, а после бяха изхвърлили тялото му на гарваните. Той мразеше да наблюдава резултатите от мъченията дори повече, отколкото ненавиждаше да слуша стоновете на жертвите, и ако лицата на войниците можеха да служат за ориентир, това мъчение трябва да беше ужасно. — Хайде, почвайте — добави той, когато мъжете заопипваха сабите си, без да знаят какво да сторят.

— Слушам, капитане — каза Нарсес с нещастен глас.

Войниците размахаха саби, сякаш въртяха косери, и придружавайки работата си с ругатни, когато бодлите намираха пролуки в плетените ризници и се забиваха в плътта им, отсякоха храста до корен и разчистиха пътечка до цепнатината. Харанидес стъпи на един камък до корените на храста и се надигна на пръсти, за да погледне вътре. Дъхът му замръзна в гърлото.

Взираше се в лишени от поглед нечовешки очи върху покрито с люспи лице. Устата с криви животински зъби зееше широко отворена и сякаш му се подиграваше. Неестествено дълга кокалеста ръка, от чиято китка бе увиснало срязано въже, беше протегнала кривите си нокти към дълбока рана под разкъсаната ризница, цялата оцапана с изсъхнала черна кръв. Всичките рани на съществото, изглежда, бяха от мечове, отбеляза той, или поне от оръжия, с каквито си служат хората.

— Ами да, кой уважаващ себе си лешояд ще докосне такова нещо — измърмори той.

— Какво има там? — попита Ахеранатес.

Харанидес слезе, за да освободи мястото си на лейтенанта.

— Забелязахте ли нещо друго, докато се изкачвахте насам? — запита той войниците.

Писък заклокочи в устата на Ахеранатес и стройният млад офицер едва се задържа да не падне на земята. Той диво се облещи срещу капитана и войниците и затисна уста с опакото на ръката си.