Мечът на Ликтора [bg]

Бих могъл да нарека мястото, където ме заведоха, село, но то не беше село в обичайния смисъл на думата, не приличаше на Салтус, нито дори на скупчените колиби на кореняците, които понякога наричаме „села“. Тук дърветата бяха по-големи и по-раздалечени от всички горски дървета, които бях виждал дотогава, и балдахинът на листата им оформяше непромокаем покрив на неколкостотин аршина над земята. Толкова огромни бяха тези дървета, че сякаш бяха расли столетия. Стълба водеше до врата в дънера на едно от тях, имаше и отвори за прозорци. Върху клоните на друго беше построена къща на няколко ката, а нещо като гнездо на гигантски скорец се люлееше в клоните на трето. Отворените капаци по земята показваха, че под краката ни са прокопани тунели.

Заведоха ме при един от тези отвори и ми казаха да сляза по грубо скованата стълба, която се спускаше в мрака. За миг (и аз не знам защо) се уплаших, че може да слиза много надълбоко, в пещери като онези, които лежаха под съкровищницата на маймуночовеците, потънала във вечна нощ. Не беше така. След като се спуснах на дълбочина не повече от четири пъти собствения ми ръст и се препънах в нещо, което тогава ми заприлича на скъсани рогозки, се озовах в подземно помещение.

Някой затвори капака над главата ми и всичко потъна в непрогледен мрак. Обходих пипнешком мястото — беше голямо три на четири стъпки или там някъде. Подът и стените бяха от пръст, а таванът от необелени трупи. Мебели нямаше никакви.

Бяха ни пленили преди обяд. След още седем часа щеше да се стъмни. Преди това може би щяха да ме заведат при някой, който имаше власт тук. В този случай щях да направя всичко по силите си да го убедя, че двамата с детето сме безобидни и трябва да ни пуснат да си вървим в мир. В противен случай щях да се кача по стълбата и да се опитам да счупя капака. Седнах на пода и зачаках.