Мечът на Ликтора [bg]

Текла се засмя.

— Не съм те виждала да се изчервяваш, откакто за пръв път си свалих роклята за теб. Сложих ръцете ти на гърдите си и ти почервеня като домат. Помниш ли? Да каже на някой да го напълни? Какво стана с моя млад атеист?

Сложих ръка на бедрото й.

— Объркан, както бях и тогава, от божественото ти присъствие.

— Значи не вярваш в мен? Мисля, че си прав. Аз сигурно съм мечтата на всички вас, младите изтезатели — красива затворничка, все още необезобразена, която ви зове да утолите сластта й.

Казах, опитвайки се да бъда галантен:

— Ти си мечта отвъд моята власт.

— Едва ли, защото съм именно в твоята власт сега.

Имаше нещо в килията с нас. Погледнах към решетъчната врата, после огледах ъглите под светлика на Теклината лампа със сребърния отражател. Килията притъмня, дори Текла и самият аз се стопихме заедно със светлината, но нещото, натрапило се в спомените ми, остана.

— Кой си ти — попитах, — и какво искаш от нас?

— Добре знаеш кои сме ние и ние знаем кой си ти. — От гласа лъхаше хлад, а и, струва ми се, по-авторитетен тон не бях чувал. Дори самият Самодържец не говореше така.

— И кой съм според теб?

— Севериън от Несус, ликторът на Тракс.

— Наистина съм Севериън от Несус — казах. — Но вече не съм ликтор на Тракс.

— Така ти се иска да повярваме.

Отново се възцари тишина и скоро ми стана ясно, че гласът не смята да ме разпитва, а по-скоро да ме принуди да му разкрия всичко за себе си в замяна на свободата си. Изпитвах огромно желание да се хвърля отгоре му — едва ли беше на повече от няколко аршина от мен, — но знаех, че най-вероятно е въоръжен със стоманените нокти, които ми бяха показали пазачите на пътеката. Също така ми се искаше, и не за пръв път в последно време, да извадя Нокътя от кожената му торбичка, макар че щеше да е повече от глупаво. Казах:

— Архонтът на Тракс поиска от мен да убия една жена. Аз обаче я освободих и трябваше да избягам от града.

— И се промъкна с магия покрай постовете на войниците.

Винаги бях смятал, че самопровъзгласилите се чудотворци са мошеници до един, но ето че нещо в гласа на разпитващия ми подсказа, че като се опитват да мамят другите, е възможно да мамят и самите себе си. В гласа се прокрадваше подигравка, но тя беше насочена към мен, а не към магията.

— Възможно е — казах аз. — Какво знаеш за силата ми?

— Че не е достатъчна да те освободи от това място.

— Не съм се опитвал да се освободя и въпреки това го направих.

Това като че ли го обърка.

— Не си се освободил. Просто доведе тук духа на жената!

Издишах, но се постарах да го направя безшумно. В преддверието в Двореца на Самодържеца едно момиченце ме беше взело за висока жена, когато Текла бе изместила за известно време личността ми. Изглежда, че и сега Текла бе говорила през устата ми. Казах: