За честта на крадеца [bg]

— Намекваш, че после ще навлезе и в нашите квартали, така ли? Като гледам, тази жена не си играе на дребно.

— Представа нямаш. — Поклатих глава, оставих чашата на масата и го погледнах. — Тя е зинала да налапа Идрека. Целия град.

— Като Исидор ли? — Келс изсумтя. — Е, ако си прав, едва ли има за какво да се…

— Има за какво — прекъснах го. — Принц. Във всичко е намесен Сив принц. Поне аз мисля, че е така.

Келс протегна ръка към совата, не я напипа и щеше да залитне към камината, но се хвана за ръба с другата ръка. Изправи се и опипа мустаците си, като ги позацапа със сажди.

— Това… променя положението.

Гласът му като че ли трепна. Той издърпа стола иззад бюрото си и го пренесе да седне срещу мен. После попита:

— Досещаш ли се вече кой от Принцовете?

— Опитвам се да науча.

— Разкажи ми всичко. От самото начало.

Подчиних се и му казах всичко… освен за Клетвата, която положих с Бронзовия Деган. Ако имах малко време и се бях наспал, сигурно щях да проумея какво ме възпря, но в момента не разчитах на преценката си и просто реших да премълча. Бездруго Келс се бе замислил за последствията от онова, което вече бе чул.

— Да, всичко се връзва — каза накрая. — Цялата гадна история се изяснява. Двамата с Нико пасваме чудесно. От години го сърбят ръцете да ме докопа, а аз за нищо на света няма да отстъпя, ако започне да ми се ежи. Твърде стара е тази вражда, за да се откажем. И докато се бъхтим един друг, истинският подстрекател ще кротува отстрани и ще трупа сила. — Тръсна глава. — Проклети да са лукавите, коварни Принцове…

— Има нещо, което никак не ми харесва — споделих аз.

Келс се засмя.

— Ще ми се и моят списък да беше толкова кратък. Ти си голям оптимист, драги ми, дълъг нос“. Добре, да чуя какво е твоето трънче в задника.

— Империята. Кажи ми откровено — вярваш ли, че Маркино ще си кротува и ще държи войската си настрана, ако войната се разгори чак толкова?

Келс се облегна на стола и приглади мустаците си. Тъмното петно по тях стана още по-тъмно.

— Мисля — започна той бавно, — че който и да е започнал това, е намерил някакво място и за империята в кроежите си. Не виждам какво е то, защото самият аз никога не бих опитал да дърпам конците на императора, особено на Маркино. Той остарява, което означава, че е по-малко склонен към… снизходителност.

Прихнах. Келс се бе изразил твърде сдържано. Докато годините се трупаха върху раменете на въплъщенията на императора, те неизменно полека се поддаваха на лудостта. Подозрителност към всеки и какви ли не необичайни мании често спохождаха въплъщенията към края на живота им, но въздействието им си оставаше ограничено от крепостните стени на императорския двор — или поне така се говореше. Но ако до ушите на Маркино стигнеше вестта, че сродниците се опитват да му въртят номера, а той вече е изпаднал в злобно недоверие към целия свят… Потреперих.

— Важното е — продължи Келс, — че никой не би подхванал толкова голяма игра, без да помисли за империята, ако ще ние да не виждаме каква роля й е отредил Принцът в замислите си.