За честта на крадеца [bg]

— Съблазнително, нали? Да ги надцакам в собствената им игра. Да докажа, че не само мога да се изправя срещу тях, но и да им бъда равен. Да, доста привлекателна идея.

— Тоест ти да станеш Сив принц?

Дали беше възможно? Досега дори не бях помислял за подобен обрат, но нали и Сивите принцове все се пръкваха отнякъде…

— Защо, според тебе не ми ли отива да съм величие в сянка? — Келс въздъхна и искриците в очите му угаснаха. — Е, прав си. Рискът е прекалено голям, особено в положение като сегашното. Наистина е опасно да опитвам, без да съм се подготвил, но пък мога да използвам каквото сме научили, за да насоча събитията накъдето искам, да направя Нико по-примамливата мишена за Принцесата. Нищо чудно да уредя всичко така, че накрая да докопам част от територията на Нико… и то внушителна част.

— Значи не искаш да се опълчиш срещу Сива принцеса — отбелязах сухо. — Само ще се помъчиш да й дърпаш конците.

Този път той се ухили до ушите.

— Общо взето.

— А ако не можеш?

Той се разсмя.

— Ами че аз още не съм измислил как да я надхитря, а ти искаш да ти кажа какво ще правя, ако планът ми се провали с гръм и трясък. Дрот, дай ми поне малко време! — Наведе се към мен и ме посочи с пръст. — Но и аз мисля, че дори ако не успеем да спрем тази война, не можем да позволим да се разпали неудържимо. Ако се разпростре така, че да привлече вниманието на империята, както ти се опасяваш… — Келс размаха ръка. — Бум! Всичко, поне всичко за такива като нас, ще изчезне. Тогава ни остава само надеждата да се спотайваме и Белите пояси да ни подминат.

— Не звучи много весело.

— В последната надежда никога няма нищо весело.

Прозях се и си разтърках очите. По пладне навън беше нетърпимо ярко. С тази моя преумора въпреки че нощното ми зрение не можеше да се пробуди, очите ме боляха от светлината. Можех само да добавя мъчението към дългия списък от болежки, които почти бях забравил, докато седях при Келс, но те ме налегнаха още по-неприятно, щом излязох и закрачих. По-точно щом се затътрих. Докато вървях, намирах утеха в предвкусването на прахчета против болки и непробуден сън с помощта на някоя отвара. Заслужил си ги бях.

С Келс бяхме умували още два часа, предъвквахме тревогите си и възможностите, отхвърляхме повече идеи, отколкото запазвахме. Както някога. Само в твърде редките случаи, когато отивах при него, разбирах колко ми липсват тези разговори.

Келс беше онзи, който ме издигна сред сродниците. Забеляза ме в Десетте пътя и отсъди, че мога да съм нещо повече от дребен взломаджия. Подтикна ме да стана "широк нос“, като в началото ми задаваше внимателно подбрани въпроси, искаше по някоя услуга и ми подхвърляше откъслечни сведения. Разбира се, тогава не се досещах, но с годините дочух по нещичко тук-там, за да схвана, че Келс ме е обучавал ненатрапчиво. Не само като „широк нос“ — той бе видял в мен заложби на дълъг нос“.

Ето защо в онези времена тъй и не стана всеизвестно, че работя за него, макар да го молех неведнъж за това. Ако се бе разчуло, че съм свързан с Келс, Нико за нищо на света нямаше да ме направи свой човек. Келс все повтаряше, че било по-добре да си остана „независим“. И аз го послушах, защото той ми помогна да се измъкна от Десетте пътя и ме научи как да си върша работата като нос, а и защото той беше сред най-умните престъпници, които съм виждал. Но преди всичко защото в началото само той ме подкрепяше и вярваше в мен.