Знакът на жрицата [bg]

Пламъците на огъня изпращяха и хвърлиха дъга от искри, които полетяха нагоре заедно с пушека. Аз лежах добре увит в одеялата си и усещах как сънливостта постепенно пропълзява по тялото ми и ме кара да се чувствам отпаднал и замаян. Точно до мен лежеше Барутлията. За моя изненада той ни бе настигнал, галопирайки и крещейки като луд:

— Почакайте — викаше той. — Почакайте ме!

Беше решил да дойде с мен „поне докато бяхме на планинска земя“. Така го каза, сякаш си мислеше, че ще се задави, ако поеме глътка въздух от долината. Но аз се радвах, че беше с нас, защото бе някак странно да яздя мълчаливо редом до Матиас, когото едва познавах. От устата на Барутлията за сметка на това думите се силеха като водопад и на мен всъщност ми бе приятно, защото така не ми се налагаше да се замислям много-много. Хела следваше коня на Матиас по петите, стабилна като скала. Дори дете можеше да я язди, изобщо не се искаше да внимаваш особено. Ако не беше Барутлията, сигурно цял следобед щях да си мисля за това как е Дина и какво означаваха думите на Вдовицата, че тя служи на Валдрако. Беше ми трудно да си представя как опърничавата ми по-малка сестра може да служи на когото и да било, а още по-малко на роднина на Дракан.

Затова се радвах, че Барутлията бе тук, въпреки че точно в този момент заговори насън и се завъртя, така че ме ритна в гърба.

Матиас лежеше от другата страна на огъня и все още бе буден. Виждах как очите му блестят на пламъците. Той не говореше много, добрият Матиас, мисля си, че ако той изведнъж онемееше, щяха да минат седмици преди някой да разбере. Ако искаше да накара някого да направи нещо, например да събере дърва за огъня, просто посочваше с пръст. Ако решеше, че някой е изостанал прекалено много, той го изчакваше и го поглеждаше със своите странни жълти очи и на човек веднага му ставаше ясно, че трябва малко да пришпори коня.