Похищението на Ани Торн [bg]

Лежа върху дивана. Взел съм четири таблетки кодеин и съм довършил бутилката бърбън. Лявата ми ръка е увита в стара ленена кърпа и положена върху пакет замразени рибни крокети. Болката вече не е така непоносима, но не очаквам скоро да изнеса концерт за цигулка.

Изпаднал съм в състояние на трескав полусън — илюзорно сивкаво пространство, изпъстрено със странни видения.

В едно от тях се намирам отново при старата мина. Не съм сам. Крис и Ани стоят на билото на един хълм. Небето над тях е провиснало като торба живак, издуто от сребриста светлина и натежало от черен дъжд. Вятърът беснее и впива невидими нокти.

Главата на Крис е странно обезобразена, вдлъбната на тила. От очите и носа му тече кръв. Ани го държи за ръка. Знам, че тази Ани е моята Ани. Грозната гибелна рана прорязва лицето ѝ. Докато гледам, тя отваря уста и тихо произнася:

Знам къде отиват снежните човеци, Джо. Вече знам къде отиват.

Тя се усмихва и аз се чувствам щастлив, спокоен, умиротворен. Но после облаците над тях се спускат и сгъстяват и вместо дъжд руква порой от лъскави черни хлебарки. Сестра ми и моят приятел падат на земята, пометени от масата шумолящи телца, докато накрая не виждам нищо освен черното пълчище, което ги поглъща, изяжда ги живи.

От кошмара ме изтръгва мелодията на „Металика“, с която звъни мобилният ми телефон.

Обръщам се и го вземам със здравата си ръка. Примижавам срещу дисплея. Брендън. С треперещ пръст приемам обаждането.

— Жив ли си? — изграчвам.

— Доколкото знам, да. Но ти не звучиш добре.

— Благодаря за откровеността.

— Знам, че я цениш.

— Не повече от сладкото ти дупе.

— Здравословна храна и никакъв алкохол. Трябва да пробваш и ти някой път.

— Търся те от дни — казвам.

— Бях си изгубил зарядното. Кое е толкова спешното?

— Просто… исках да знам дали си добре.

— Напълно, като изключим това, че ми липсва любимата кръчма. Мога ли вече да се връщам там?

Поглеждам изгорената си превързана ръка.

— Още не.

— Мамка му.

— Всъщност бих ти препоръчал да се изнесеш и от апартамента си за известно време.

— Само не ми казвай, че има нещо общо с навика ти да дължиш пари на неприятни хора.

Жегва ме чувство на вина. Брендън е добър приятел. Повече от добър. Предоставил ми е безплатно жилището си. Никога не ми е държал лекции за хазарта. Повечето хора биха вдигнали ръце от мен, но не и той. А как му се отплащам? Като го излагам на опасност.