Похищението на Ани Торн [bg]

Още стъпала. Различни от първите. Тези бяха издълбани в скалата и се виеха надолу. Като стълбище, но хлъзгаво и коварно. Някои се ронеха и щом стъпиш върху тях, изпод краката ти падаха камъчета. Звукът им заглъхваше някъде далеч.

Стените от двете страни бяха ръбести, а таванът — нисък и трябваше да ходя леко приведен. Бях оправил батерията на челника, но заради извивката лъчът осветяваше само по едно-две стъпала, така че третото се превръщаше в крачка в неизвестното. Виждах смътно отблясъците от другите два фенера пред мен. Те поне потвърждаваха, че никой все още не е паднал и не си е счупил врата. Засега.

До ушите ми долиташе и по някоя ругатня, най-често изречена от Мари. Нямах представа как успява да се движи на високите си токчета. Аз се чувствах спарен под дебелите миньорски дрехи. Потта се стичаше изпод каската и ми влизаше в очите. Знаех, че не е само заради умората. Татко ми беше казвал, че колкото по-надълбоко слизаш, толкова по-малко кислород има във въздуха.

— Още колко остава, мамка му — изпъшка Флеч. Ако упражнението бе тежко за мен, как ли го намираше той, с неговия навик да пуши по кутия на ден.

Очаквах Хърст да отговори, но вместо това се обади Крис.

— Близо сме вече.

Гласът му звучеше спокойно, сякаш бе тръгнал на обикновена разходка. Изобщо не личеше да е задъхан. Продължихме с препъване напред и след няколко минути аз си дадох сметка за нещо. Вече не се навеждах толкова. Можех да стоя прав. Проходът ставаше по-висок. Мракът наоколо също се промени и сякаш вече не беше толкова гъст. Дори въздухът ми се струваше по-годен за дишане.

Приближаваме, рекох си. Но до какво?

— Внимавайте — викна отново Крис. — Коридорът свършва.

Той беше прав. Щом подминахме следващия завой, пред нас се разкри просторна пещера. Погледнах нагоре. Тя бе наистина огромна. Таванът се извисяваше над главите, подпиран от дебели дървени греди. Приличаше на свод в църква, но по-грубо изработен. Стълбите продължаваха, но от лявата страна вече нямаше стена, а само отвесно пропадане надолу.

— Мамка му, бутилката! — изписка изведнъж Мари.

Разнесе се звук от строшено стъкло, рязък като експлозия в мрака. Подскочих и изгубих концентрация. Кракът ми, който се канех да поставя върху следващото стъпало, се подхлъзна и глезенът му се подви. Извиках от болка и посегнах да се опра върху стената, но естествено, тя липсваше. Улових само празен въздух.

Страхът стегна гърлото ми. Трескаво потърсих да се уловя за нещо, за каквото и да било, но беше твърде късно. Аз падах. Стиснах клепачи, подготвяйки се за дългото летене… и срещнах земята почти веднага, с глухо тупване, от което ми излязоха свитки от очите.

— Оххх… По дяволите…

— Джо? — обади се отгоре гласът на Крис. — Добре ли си?

Опитах да седна. Гърбът ме наболяваше. Явно го бях натъртил, но можеше да бъде и по-зле. Много по-зле. Вирнах глава и видях лъчи на фенери и силуети. Само на метър-два над мен.

Значи все пак бяхме намерили мястото. С мъка се изправих на крака. Глезенът ми поддаде отново. Сграбчих го с глух стон и усетих, че вече е започнал да се подува. Оставаше да се надявам, че е само навехнат, а не счупен. Все някак трябваше да се изкатеря обратно по проклетите стъпала.