Похищението на Ани Торн [bg]

25.

Тази вечер сградата на бар „Лисицата“ изглежда още по-запусната и разнебитена. Минава ми през ум, че моята поява тук е стартирала някаква верижна реакция. Сякаш малкото съсухрено градче е пребивавало в мумифицирано състояние, а сега се е появила пукнатина. В изолираното пространство е навлязъл кислород и внезапно всичко е започнало да се разпада.

Бутвам вратата и влизам вътре. Бърз оглед на обстановката ме уверява, че Хърст не е тук, както и главорезите му. Няколко клиенти на средна възраст — вероятно същите като при предното ми посещение — дремят по масите, забили взор в чашите си.

Бет още не е дошла, но забелязвам друго познато лице. Зад бара е Лорън, която, макар и да не лъха на ведри небеса и пеещи птички, поне е малко по-предразполагаща от подобния си на граф Дракула колега.

— Здрасти — подхвърлям приветливо.

Тя се вторачва в мен, сякаш ме вижда за пръв път в живота си.

— Джо Торн. Учител. Срещнахме се, докато разхождаше кучето си край старата мина.

— А, да. Вярно.

Трепването на устните ѝ може да е усмивка, а може да е и нервен тик. Трудно е да се каже.

— Какво ще обичате?

— Бърбън. Голям.

— Нека бъдат два — прозвучава глас до мен.

Обръщам се. Бет се е появила. Косата ѝ, за разлика от обикновено, е пусната и пада на къдри до раменете. Дребната ѝ фигура е обгърната от твърде голямо кожено яке, което кара краката ѝ, обути в черни прилепнали джинси, да изглеждат още по-тънки.

— Днес ти беше темата на деня в учителската стая — ухилва се и пиърсингът на носа ѝ проблясва.

— Наистина? Сигурно затова цял ден ми горят ушите.

— А може Саймън да си е направил твоя вуду кукла и да я ръчка с карфици.

— Представям си, че е съкрушен от моето внезапно напускане.

— Да, не спира да бърше сълзи и сополи.

Лорън тръсва двете чаши върху бара. Сервирането е малко рязко, затова пък съдейки по вида им, е била доста щедра с мерките.

— Девет паунда, моля.

— Благодаря — подавам ѝ последната си двайсетачка, чудейки се с колко съм превишил овърдрафта си и кога банката ще блокира всичките ми карти.

Бет взема своето питие и заедно се упътваме към един далечен ъгъл. Ако заведението изобщо има добра страна, това е изобилието от мрачни, уединени кътчета, където можеш да се спотайваш, ако предпочиташ останалите да не те виждат и чуват. Настаняваме се върху твърдите дървени столове и отпиваме по глътка.

— Е? — провлачва тя. — Ще ми обясниш ли какво всъщност се случи?