Похищението на Ани Торн [bg]

— Не съм забелязвала.

— А какво ще кажеш за Бен?

— Добро момче беше. Поне докато не изчезна.

— Как стана това?

— Просто един ден не се прибра след училище. Всички хукнаха да го търсят. А после се появи отново.

Тя замлъква и за пръв път в изражението ѝ се появява неловкост, лека пукнатина в непроницаемата фасада.

— И?

— Беше станал различен.

— В какъв смисъл?

— Дотогава беше учтиво, подредено дете. А после започна да ходи до тоалетната, без да пуска водата. Чаршафите му вечно бяха потни и измачкани. Стаята му вонеше така, сякаш някакво животно бе допълзяло да умре под леглото.

— Може просто да е минавал през някаква фаза. Децата се превръщат от малки сладурчета в пъпчиви пубертети, докато се обърнеш.

Тя поклаща глава.

— Аз оставях тяхната къща последна при обиколките си. Понякога, докато почистя, той се прибираше от училище. Двамата бъбрехме, пиехме чай. А след изчезването той просто седеше и гледаше в нищото. Чак кожата ми настръхваше от вида му, от начина, по който миришеше. На моменти мърмореше под носа си. Мръсни думи. Дори гласът не звучеше като неговия.

— Ти спомена ли нещо на Джулия?

— Опитах. И тогава тя ми каза, че не се нуждае повече от услугите ми. А няколко дни по-късно го спря и от училище.

Гледам надолу към чашата си и изпитвам силно желание тя да е пълна с кафе. Не, всъщност по-добре ще ми дойдат цигара и един бърбън.

— Отвори задната врата — казва Рут.

— Моля?

— Виждам, че ти се пуши. Аз също не бих отказала. Отвори задната врата.

Изпълнявам заръката и пред очите ми се разкрива малък двор. Някой е направил опит да го разкраси с няколко клюмнали растения в саксии. В дъното има кучешка колибка. Връщам се и сядам пак на масата. Вадя две цигари от пакета и подавам едната на Рут.

— Какво според теб се е случило с Бен? — питам, след като запалваме.

— Когато бях малка, имахме куче — казва тя след дълга пауза. — Аз го разхождах в района на старата мина.

— Помня — отвръщам, чудейки се накъде бие.

— Един ден то избяга. Бях съкрушена, защото го обичах. Два дни по-късно се върна. Козината му беше цялата омазана в кал и прахоляк, а на врата му имаше голям кървав белег. Наведох се да го прегърна, а то махна с опашка и ме ухапа. Чак до костта. Татко искаше да го убие още тогава. Твърдеше, че щом едно куче стане проклето, няма оправяне.

Вторачвам се в нея.

— Сравняваш Бен с куче?

— Казвам само, че нещо се случи с това момче. Толкова лошо, че родната му майка не можа да го понесе.

Рут дръпва от цигарата и издухва гъст облак дим.

— Каза ли всичко това на полицията?

— Защо? — изсумтява тя. — За да ме изкарат побъркана?

— Но го казваш на мен.

— Ти ми плащаш.

— Само толкова?

Тя пуска фаса си в чашата.

— Както споменах, ти не беше като другите.