Похищението на Ани Торн [bg]

Влизам вътре и хвърлям чантата си на дивана. Стаята е почти в същото състояние, в което съм я заварил предната вечер. С вътрешни наранявания. Обмислям дали да не запретна ръкави и да разтребя бъркотията. После излизам навън и паля цигара.

А може би Хърст ми е направил услуга. Ускорил е неизбежното. В крайна сметка аз не съм имал планове да оставам, нали? Да живея в място, съдържащо толкова мрачни и болезнени спомени. Едно ранено животно не бяга от капана само за да се върне отново, да се хвърли в металните челюсти и да чака те да натрошат костите му.

Освен ако няма дяволски основателна причина.

Ще ми се да мога да кажа, че причината е Ани, или получените съобщения. Но не е толкова просто. Дори цялата вина, която изпитвам, не би стигнала да ме завлече дотук. Не и сама по себе си.

Истината е, че бях отчаян. Трябваше да бягам нанякъде и видях шанс да уредя едновременно старите сметки и новите дългове. Навярно идеята винаги се е спотайвала в дъното на съзнанието ми. Знаел съм, че притежавам нещо, способно да прецака живота на Хърст. А едва по-късно ми е хрумнало да го накарам и да плати за него.

Вярно, не съм очаквал той да хвърли толкова усилия, за да ме прогони от града. Но въпреки всичките си манипулации и заплахи, той вече е изиграл ръката си. Няма повече козове. Остава само един начин да се отърве от мен и макар да не се съмнявам, че е способен на убийство, там залозите са по-високи. Дали е готов да рискува кариерата, семейството, комфортния си живот?

Надявам се, че отговорът е „не“. Но от друга страна, знае ли човек.

Затварям задната врата и влизам вътре. Чувството на хлад ме обзема отново. Чувам стърженето и шумоленето в стените. Вече започвам да свиквам както със студа, така и с нестихващите звуци на къщата. Не съм сигурен дали това е добър признак, или просто съм свалил гарда.

Отивам във всекидневната, вземам телефона си и набирам номера на Брендън. Той отговаря на второто позвъняване.

— Сега пък какво искаш?

— Не е ли достатъчно да чуя сладките трели на гласа ти?

— Надявам се да не се пипаш.

— Виж, трябва ми услуга.

— Трудна работа. Тъкмо сега съм зает да чопля миши фъшкии от брадата си.

— Не бяха ли джербили?

— Мишки, джербили, кой го е грижа. Важното е, че малките гадове цяла нощ риха боклуци отгоре ми. Кога най-сетне мога да се прибера у дома?

— Пазиш ли още сака, който ти оставих?

— Какъв сак?

— Един такъв, натъпкан до пръсване.

— Да, пазя го.

— Можеш ли да ми го пратиш спешно по куриер?

— Виж, Джо…

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Ти си истински приятел. Благодаря ти.

— Я не се лигави.

— Просто реших да ти го кажа, в случай че не се чуем повече.