Похищението на Ани Торн [bg]

— Освети с фенера, малоумник такъв — рече Хърст на Флеч, който надлежно се подчини.

Лъчът обходи помещението, но едва достигна далечните му стени и вместо да ги разкрие, сякаш допълнително подчерта дълбоките кухини и ъгли, изпълнени с чернота. Вероятно бе някакъв странен оптичен ефект, но ако погледнеш бързо с периферното си зрение, почти ти се струваше, че сенките се движат, местят и трептят неспокойно.

— Ама че работа — измърмори Хърст. — Пухи е прав. Това не е от мината. Ти какво мислиш, Джоуи?

Опитвах се да мисля, но ми беше трудно. Вярно, просторната пещера не бе така задушаваща като тесния тунел, но все пак дишането ми се удаваше с мъка. Сякаш въздухът не беше наред. Сякаш кислородът бе изваден от него и заменен с нещо друго — тежко и противно. Нещо, което човек никога не бива да диша.

Отровни газове, стрелна се внезапно през ума ми. Татко често бе споменавал за изпаренията, просмукващи се от недрата на земята. Дали не ставаше дума именно за тях? Дали не се тровехме бавно, с всяко поемане на дъх?

— Добре, какво е това място? — обърнах се към Крис.

Той стоеше край стъпалата, без да се осмелява да влезе по-навътре. Бледото му изпоцапано лице не бе точно уплашено, но напрегнато. Изглеждаше по-стар от своите петнайсет години — като мъжа, в който никога нямаше да се превърне. После блестящите му очи срещнаха моите и аз разбрах. Не Крис бе открил това място. То бе открило него и сега той отчаяно искаше да се измъкне.

— Не знаете ли? — попита. — Още ли не се сещате?

Огледах за сетен път пещерата. Високия сводест таван. Дървените греди. И тогава най-сетне ми прищрака. Защото в крайна сметка беше очевидно. Въздух, който не бива да се диша. Огромна подземна камера. Като църква, но не точно.

— Какво да се сещаме? — отвърна Хърст.

Продължавах да разсъждавам. Тези бели пръчици в стените и камъните, подредени в нишите. Пристъпих с накуцване до съседната стена. Челникът ми освети мотивите — звезда, подобие на ръка и човешка фигура, изобразени с клечици. Отблизо те не бяха чисто бели. И не бяха клечици. А нещо друго.

Нещо, което можеше да се очаква в място като това.

В една гробница.

— Джоуи, ще ми кажеш ли какво, по дяволите, става? — изръмжа заплашително Хърст.

— Кости — прошепнах с отмалял от ужас глас. — Скалата… е пълна с кости.