Великолепният негодник
- Автор: Йохансен Айрис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великолепният негодник». Краткое содержание книги:
Дете.
Неописуемата собственическа радост, която се надигна в него, го изплаши с интензивността си. Това не означава нищо, каза си той, то е просто първичен инстинкт. Разумът му шепнеше, че едно дете би донесло разруха на Крейда, а той трябваше да се вслуша в разума си. След като бъде сигурен, че не е заченала, той повече никога не трябва да ляга с нея. Вече знаеше, че не е способен да се контролира, когато е в нея, и че никога няма да успее да се измъкне, преди да й даде семето си.
Но засега не му се налагаше да мисли за това. Не още. Ръката му се плъзна надолу, за да погали корема й.
Дете…
Един слънчев лъч бе пламнал върху лицето й. Слънцето! Блестяща красива светлина струеше през малкия отвор в преградата. Тя седна и издърпа одеялата около себе си, когато студът опари голото й тяло.
— Робърт, това е…
Но Робърт го нямаше.
Тя скочи на крака и припряно започна да се облича. Тъкмо намъкваше и ръцете си в роклята, когато Робърт избута встрани одеялото, затварящо входа на пещерата, и влезе.
— Слънцето… То ще…? — Тя млъкна и затаи дъх, а очите й следяха загрижено изражението му.
Бавно усмивката озари лицето му и той кимна в отговор на недоизказания й въпрос.
От облекчение краката й едва не се подкосиха.
— Благодаря ти, Господи!
— По-добре спести благодарностите за по-късно, когато успеем да слезем от планината. Пътят никак няма да е лесен.
— Кога тръгваме?
— Сега. Преспите са доста дълбоки, но не и непроходими, а е по-добре да тръгнем на път, преди слънцето да разтопи снега и да оголи леда отдолу. Това ще ни затрудни още повече. — Той се приближи към Кеърд. — Изгаси огъня. Аз ще оседлая конете. Ще яздиш Рейчъл и ще водиш моя кон. Аз ще те следвам пеша с Кеърд, трябва да го държа изкъсо.
— Аз трябва да се заема с това. Той е моя…
— Отговорност — довърши той вместо нея. — Вече знам за чувството ти за отговорност. За бога, само не ме тормози с него сега. Трябва да слезем от планината, преди да е мръкнало и топящият се сняг да замръзне. Повярвай ми, и ти ще имаш достатъчно работа, като трябва да караш другите два коня да се движат.
Когато тръгнаха само след няколко минути, тя разбра точно какво е имал предвид.
Движеха се мъчително бавно, конете се мъчеха, напрягаха всички сили да си пробиват път през дълбоките преспи. За Робърт бе дори още по-тежко, отколкото за нея. През първите четири часа краката на Кеърд поддадоха три пъти и бе направо херкулесовска задача да го накара човек да тръгне отново. Робърт дърпаше, ругаеше и умоляваше, и единствено благодарение на силата на волята си успяваше да подкарва коня.
Третият път, когато тя спря, за да го изчака, той се обърна към нея с ярост:
— Защо, по дяволите, спираш? Да си седиш там и да хапеш устни въобще няма да ми помогне. Продължавай напред и не се обръщай повече.
— Как така ще продължавам! Всичко може да се случи — внезапно избухна тя. — Кеърд не е особено умен. Ами ако внезапно реши да те ритне, докато го теглиш, и те изблъска от пътеката?
— Няма да направи нищо подобно. Едва се държи на краката си. — Той забеляза тревогата по лицето й и се усмихна с изненадваща нежност. — А и двамата можем да направим всичко, което пожелаем. Всичко опира до въпроса, кое след кое ще решим да вършим. Ще слезем от тази планина, Кейт.
Докато изправяше Кеърд на крака, от всяко мускулче на тялото му се излъчваха неописуема сила и целеустременост. Бе покрит от главата до петите със сняг, тъмната му коса бе разрошена, а и настроението му не бе особено добро, но всичко това нямаше никакво значение. Той бе прекрасен, разперил крилете си над Кеърд, над нея, и внезапно тя отново почувства онова прелестно чувство за сигурност.
Тя го обичаше.
Съзнанието за това се появи сякаш отникъде, но направо я зашемети. Трябваше да се досети по-рано! Всички признаци бяха налице и трябваше да ги забележи. От онзи първи миг, в който й се бе приискало да се приближи повече, да узнае всичките му тайни, да бъде част от него.
Но тя никога не би могла наистина да стане част от него. За нея не можеше да има живот с Робърт. Той бе заявил това пределно ясно. Болката, която я прониза при тази мисъл, бе направо нетърпима. Не беше честно! Никога не бе имала кого да обича. Тя заслужаваше някого, когото да обича.
Но кой е казал, че животът е честен, помисли си тя унило. Положението им ни най-малко не се бе променило само защото тя бе достигнала до това откритие, разтърсило цялото й същество. Ако го обича, тя просто ще трябва да надмогне чувствата си. Разбра, че е постъпила неподозирано разумно, като му бе казала, че ще се отдръпне от него. Тя бе оцеляла при Себастиан, можеше да преживее и това.