Великолепният негодник
- Автор: Йохансен Айрис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великолепният негодник». Краткое содержание книги:
— Все още не разбирам едно нещо. Ти каза, че си научил… — тя махна с ръка, за да посочи интимната ситуация, в която се намираха, — всичко това в Сантанела. Сигурна съм, че не свещениците са били твой учители в това.
Робърт се усмихна, но без радост.
— Дон Диего не беше чак толкова набожен, колкото майка ми. Той вярваше, че има много приятни начини да се насладиш на греха. И често вечер изпращаше да повикат от града разни проститутки, после ги викаше в своята стая, за да ми демонстрира какви удоволствия ме очакват, ако се откажа от глупавото желание да се завърна на родната си земя.
— Но ти си бил още дете!
— Не останах дете твърде дълго. За нещастие бях прекалено упорит и отдаден на греховността си, че да угодя на майка ми и на дон Диего. Затова и всичко се проточи цели четири години. Наказание следобед, а вечерта — изкусително покварена наслада. И когато достигнах тринайсетата си година, успях да избягам от Сантанела и се завърнах в Крейда.
— Как?
— Много трудно. Това бе пътуване, което предпочитам да не ти описвам.
Едно момче, съвсем само, без никакви пари, което се крие уплашено, пътува през чужди земи и морета… Цяло чудо бе, че е успял да стигне невредим в Крейда.
— Но ако е трябвало да преминеш…
— Стига толкова въпроси. Всичко е минало и приключено. — Той внезапно я претърколи по гръб. — Устата ти е прекрасна, но мога да й измисля по-приятни занимания от това, да не спира да говори. — Пръстът му се плъзна по пълната й долна устна. — Божествена уста… Отвори я…
За първи път тя почувства някакво леко смущение. Бе смятала, че може да се наслади на тези удоволствия, както правеше Робърт, но дали това чувство за дълбоко, необратимо обвързване бе съвсем нормално в подобни ситуации? Ако е така, защо то не изчезваше, когато сношаването им приключи? Тя се чувстваше по-близо до него сега, отколкото, докато бяха в плен на страстта си.
Той натисна леко устната й.
— Отвори уста… Искам да вляза в нея.
И тя го желаеше. Колко глупаво бе да се съмнява в тази наслада, която бе по-силна от всичко изпитвано от нея някога. Ръцете й се обвиха около него и тя разтвори устни.
Мрак се стелеше отвъд отворчето в преградата, но Кейт вече не виждаше и следа от снежинките, които преди се носеха из тази чернота.
— Защо не спиш? — попита Робърт, като захапа лекичко мекото на ухото й. — Ако не съм бил достатъчно енергичен, за да те уморя, вероятно не е зле да опитам отново.
Сигурно се шегуваше. Не бе възможно пак да иска да се съедини с нея след всичките тези часове любовни игри.
— Струва ми се, че снегът е спрял.
— Да, спря още преди известно време. Но ти бе малко… заета, иначе щеше и сама да забележиш.
— Това е добър знак, нали? — въодушевено попита тя.
— Ако не завали отново.
— Но бурята може да е отминала. Може и да успеем да тръгнем.
— Не мисли за това. Времето по това време на годината е коварно. Може поне десет пъти да се окажем разочаровани, преди да успеем да се измъкнем оттук.
Но й бе наистина трудно да потисне надеждата. Никога не се бе чувствала по-силна, по-жива. Не искаше да умре.
— Глупаво е да говориш така. Та как мога да мисля за друго?
— Преди малко успяваше. — Тя понечи да го прекъсне, затова той бързо продължи: — Разкажи ми за този прекрасен дом, който някога ще имаш.
— Ти не искаш да знаеш. Просто се опитваш да ме разсееш.
— Ако не исках да знам, нямаше да те попитам. Не мислиш ли, че имам право да науча, след като именно аз ще го платя?
Доводът й се стори логичен, но тя предпочиташе да се възползва от опитите му да я разсее по друг начин.
— Крейда. Разкажи ми за Крейда.
— Скоро сама ще видиш острова. Не е голям. Планини, стръмни склонове, скалиста местност. Вече ти казах за пустошта.
— Разкажи ми за крепостта.
— Тя е стара, много стара. Била построена от старите викинги от Скандинавия, когато за първи път дошли да завоюват и после да се заселят на тази земя.
— А кого е трябвало да завоюват?
— Едно диво племе, наречено пикти, те са обожествявали слънцето. А по-късно и скотите, първите гали, които са дошли от Ирландия. — Той духна една къдрица от слепоочието й. — Всички те са ни направили това, което представляваме днес.
— Великите и свирепи планинци — каза тя, за да го подразни. — А как изглежда крепостта?
— Като всяка крепост. Кули, каменни стени, защитен ров. Няма нищо необикновено в крепостта на моя остров. — Той сви рамене. — Много хора го намират за ужасно място.
— Но не и ти.
Той се загледа в огъня.
— В Испания е топло и сухо, а в градините на Сантанела цъфтеше жасмин. Мястото бе от тези, които поетите наричат красиви. В деня, в който стъпих на брега на Крейда, бях бос и краката ми кървяха върху студените груби скали. Нощта се бе спуснала и факлите горяха с ярки пламъци на фона на сивите стени, а планините бяха забулени в мъгла. Всичко бе студено, диво, пусто.