Великолепният негодник

Той отново я притегли към себе си и я сгуши във вдлъбнатината между хълбоците си.

— Понякога.

Колко добре си прилягаха телата им, доволно си помисли тя. През последните няколко часа мислите й бяха изцяло завладени от това вълшебно сливане. Сякаш двамата бяха две части на едно цяло, което е било разделено, а сега се събира отново.

— Но ми се струва, че този вид упадъчност ми харесва, затова едва ли са чак толкова лоши, колкото казват всички.

— Това означава ли, че обмисляш да минеш на страната на Филип? Забрави го! — След което лекомислено добави: — Не бива да съдиш за всички испанци по това, което виждаш в мен.

— Но ти не си испанец, ти си шотландец!

— Да, шотландец съм. — За момент той остана смълчан. — Но майка ми е испанка.

Кейт се повдигна на лакът, за да го погледне.

— Наистина ли?

— Наистина. — Устните му помръднаха. — Доня Маргарита Сантанела.

— Ще я видя ли, когато стигнем в Крейда?

— Не.

— Защо?

— Пак ли това твое любопитство? Мислех, че примерът на Себастиан те е научил да избягваш да задаваш на хората лични въпроси.

— Това е различно. Сънищата са лични. Но защо да не ми кажеш нещо, което сигурно всички в Крейда вече знаят? Ти знаеш всичко за мен.

— Не всичко. — Показалецът му се завъртя около зърното й. — Непрекъснато откривам нови и очарователни страни. Знаеш ли, че само една на хиляда жени притежава способността да завладее мъжа като теб? Мислех си, че направо ще полудея, когато ти се стегна около мен и ме притисна, докато почти…

— Шшт. — Страните й пламнаха и тя отмести ръката му, която все още си играеше с тялото й. — Упадъкът е хубаво нещо, но не е необходимо да го формулираш в думи. — И едва тогава тя осъзна пълния смисъл на казаното от него. — Хиляда? Ти наистина ли си бил с хиляда… шегуваш се!

— Така ли? — Той дръзко срещна погледа й и само след миг устните му се разтегнаха. — Може би мъничко преувеличих.

— Не мъничко, а ужасно много. Та ти не би имал време да правиш нищо друго. — Тя се намръщи. — И ми се струва, че го каза само за да ми отвлечеш вниманието, защото не искаш да отговориш на въпроса ми. Не си честен!

Усмивката му избледня.

— Защо е толкова важно за теб да ти отговоря?

— Така ще се чувствам по-… повече в безопасност. — Макар че това не бе цялата истина. Робърт я бе обладал, притежаваше я по начин, който едновременно я плашеше и радваше, но тя също така отчаяно искаше да го познава. Това желание я бе обзело още от мига, в който го бе срещнала за първи път, а и се съмняваше, че той някога ще стане по-прям с нея, отколкото в този момент. — Защо няма да се срещна с майка ти?

— Майка ми живее в един метох в Сантанела, където се моли за душата ми. — Той се усмихна безрадостно. — Макар че е напълно сигурна, че молбите й са безполезни.

— Метох ли?

— Тя сметна, че това е единственият й избор, когато аз избягах от брат й, дон Диего, и се върнах в Крейда. Тя се бе провалила, разбираш ли? Те се опитаха да ме оформят като истински испанец, но успяха само да развият още повече шотландската ми диващина. — Устните му се разтегнаха. — Колко жалко!