Господарят на светлината [bg]

Ослепително сияещ конус се понесе нагоре, изпепелявайки всичко на пътя си. Усмивката не напусна лицето на Агни, докато наоколо се рушаха и търкаляха огромни отломъци от стените. Но нито един от тях не падаше близо до него.

Грохотът продължи, после подът се разцепи и започна да се люлее.

Хлопнаха вратата и Сам почувства, че му се завива свят от невероятната скорост, с която прелетяха през прозореца, в далечния край на коридора.

Носеха се нагоре и все по-далеч в небесата и в тялото му нещо бълбукаше и се полюшваше, сякаш целият бе съставен от течност, през която са пропуснали електрически ток.

Той се озърна едновременно във всички страни, с демоническото си зрение и видя далеч назад Паламайдзу, толкова малък, че можеше да се окачи като картина на стената. На високия хълм в самия център на града се рушеше двореца на Видегха, а от недрата му изригваха огнени стълбове, право нагоре в небесата.

— Ето го отговорът, Тарака, — рече той, — не искаш ли да се върнем, за да премериш силите си още веднъж?

— Длъжен бях да опитам — отвърна демонът.

— Нека да те предупредя още нещо. Не се шегувах, като ти казах, че той може да вижда до самия хоризонт. Достатъчно е да се освободи и да погледне към нас и ще ни види. Предполагам, че не можеш да летиш със скоростта на светлината и затова те съветвам да се снижиш и да използваш за прикритие гънките на терена.

— Направих ни невидими, Сам.

— Очите на Агни могат да прозират по-далеч във виолетовия и по-дълбоко в червения спектър, отколкото човешките.

При тези думи започнаха рязко да се снижават. Преди Паламайдзу да се изгуби от погледа, Сам забеляза, че от двореца на Видегха е останал само черен облак дим, който се издигаше над хълма.

Като смерч се носеха те право на север, докато най-сетне пред тях се разпростря планинската верига Ратнагари. Насочиха се към планината на име Чанна, плъзнаха се между върховете й и се приземиха на малката скална площадка пред широко разтворената врата на Адския кладенец.

Влязоха в тунела и хлопнаха вратата зад гърба си.

— Ще има преследване, — рече Сам, — и дори Адския кладенец не е достатъчно сигурно убежище.

— Трябва да са страшно уверени в силите си, — разсъждаваше на глас Тарака, — след като изпратиха само един!

— Нима тази увереност ти се струва неоправдана?

— Не — каза Тарака. — Ами онзи Червеният, за когото казваше, че изпивал с очи живота? Защо не изпратиха него вместо Агни?

— Да си призная, — отвърна Сам, — и аз очаквах да ме последва, когато поех насам. При последната ни срещу му причиних известно неудобство. От тогава все ми се струва, че ме следва. Кой знае — може би точно в този миг лежи в засада на дъното на Адския кладенец?

Стигнаха до ръба на кладенеца и започнаха да се спускат по пътеката.