Господарят на светлината [bg]

Нито за миг не се отвлече той, а удари отново, като копиеносец, който забива острието в тъмната бърлога на страшно чудовище.

И отново от устата му се откъсна стон.

А сетне демонът започна да издига черна стена срещу неговата сила.

Но тази стена се тресеше от яростните му атаки.

И, сражавайки се, те разговаряха:

— О, човеко на много тела, — призоваваше го демонът, — нима ти се свидят дори тези няколко дни, които ми позволи да преживея в това тяло? Та то не е тялото, в което си бил роден, а също като на мен ти е било заето. Защо тогава считаш за оскверняване моето докосване? Рано или късно ще получиш друго тяло, недокоснато от мен. Тогава защо гледаш на моето присъствие като на болест, на недъг? Дали не защото в теб има нещо, по което приличаш на мен? Дали не е защото и ти обичаш наслажденията, и ти подобно на ракашаcите гледаш на болката, която причиняваш като на удоволствие, налагайки волята си над другите, за да изпълняват и най-дребните ти прищевки? За това ли е? Защото и ти познаваш и жадуваш за тези неща, но освен тях си белязан с човешкото проклятие, наречено вина? Ако е така, аз се надсмивам над твоята слабост, Обуздателю. И отново ще те покоря.

— Това е, защото аз съм такъв, какъвто съм — отвърна Сидхартха, събирайки силата си за поредния удар. — Защото съм човек, който прозира отвъд жалките въжделения на своя стомах и фалос. Не съм светецът, за който ме мислят будистите, нито съм герой от легенда. Аз съм човек познал страха, човек изпитал на гърба си вината. Но най-вече, аз съм човек, избрал своя път и именно ти си застанал на моя път. Затова ще наследиш моето проклятие, дали ще спечеля, или ще загубя Тарака, твоята съдба вече е променена. Ето го проклятието на Буда — ти никога вече няма да си такъв, какъвто си бил.

И целия този ден прекараха на терасата, а дрехите им бяха пропити от пот. Стояха като статуя, докато най-сетне слънцето се спусна от небосвода и златопъстрата лента не раздели тъмния котел на нощта. Над градинската ограда изплува луна. Не след дълго към нея се присъедини втора.

— Какво е проклятието на Буда? — повтаряше безспирно Тарака, но Сидхартха не отговаряше.

Под неговия напор бе рухнала и последната стена и сега двамата се дуелираха с потоци от енергия, като ослепително сияещи стрели.

От далечния Храм достигна ритмичният тътен на барабан, в градината от време на време се обаждаше нощна твар, прелиташе птица или кръжеше рой насекоми.

И тогава, като звезден дъжд се спуснаха те, яхнали нощния вятър… Освободените от Адския кладенец, останалите демони, които се бяха разпилели по света.

Появиха се в отговор на призива на Тарака, който се нуждаеше от тяхната сила.

И той се превърна във вихрушка, в приливна вълна, в буря от мълнии.

Сидхартха почувства, че го помита титанична лавина, смачква го и го погребва под себе си.

Последното, което чу бе своя собствен гръмогласен смях.

Не знаеше колко време е изминало, преди да дойде на себе си. Този път пробуждането бе значително по бавно и се събуди той в дворец, където му прислужваха демони.