Господарят на светлината [bg]

— Късно е, господарю на ракашаcите. Сам си го навлече.

— Какво съм си навлякъл? В какво ме окова сега?

— Спомняш ли си, как ми се присмиваше, докато се борехме на терасата? Ти ми подхвърли, че аз също намирам удоволствие, в начина, по който сееш мъка и болка. Прав беше тогава, защото всеки човек носи в себе си една тъмна и една светла половина. Човекът е същество разделено, той не е онзи чист и ясен пламък, който беше ти някога. Често неговият интелект воюва с емоциите, волята с желанията… идеалите му са в противоречие с обкръжаващата среда и ако ги следва, той познава болката от загубата, а ако не ги последва — мъката от измяната на мечтата. Каквото и да стори, за него всичко е откритие и загуба, поява и отпътуване. Той винаги оплаква онова, което си е отишло безвъзвратно и се страхува от онова, що иде. Разсъдъкът се противопоставя на традицията. На ограниченията, наложени от други хора, се противопоставят емоциите. И от триенето между тези неща винаги възниква онова, над което ти се надсмиваше и наричаше проклятието на човешкия род — вината!

Време е да научиш, че докато пребивавахме в едно и също тяло и аз неволно вървях по твоя път — а по някога и волно — този път не беше еднопосочен. Както ти пречупваше волята ми към своите желания, така на свой ред и твоята воля се променяше под въздействие на отвращението ми, към твоите постъпки. И ти научи и позна що е това вина и отсега занапред тя винаги ще хвърля сянка върху твоите наслаждения. Ето защо искаш да избягаш. Но няма да успееш. Из целия свят ще те следва моето проклятие. То ще се възнесе с теб и в царството на чистите, хладни ветрове. Ще те преследва навсякъде. Това е проклятието на Буда.

Тарака покри лицето си с ръце.

— Ето значи какво е да плачеш — изрече той не след дълго.

Сидхартха не отговори.

— Проклет да си, Сидхартха — извика Тарака. — Ти ме окова отново, в затвор по-страшен от Адския кладенец.

— Ти сам се окова. Ти наруши споразумението. Аз удържах на думата си.

— На човек му е писано да страда, когато нарушава договора с демона, — произнесе Тарака, — но никога преди ракашас не е страдал от това.

Сидхартха не отговори.

На идната утрин, докато закусваше, някой заблъска с юмрук по вратата на неговите покои.

— Кой смее? — извика той и в същия миг вратата изскочи от пантите и рухна на пода, а строшената брава отхвръкна встрани.

В стаята се втурна ракашас — увенчана с рога тигрова глава, на плещите на горила, огромни копита на краката, дълги закривени нокти; след това рухна на пода, за миг стана прозрачен, а устата му избълва струйка дим, отново придоби материален вид, пак стана прозрачен… появи се отново. От ноктите му капеше нещо, което не беше кръв, а огромна рана от изгаряне красеше гърдите му. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряла плът и подпалени косми.

— Господарю! — провикна се той. — Дошъл е някакъв странник и иска да се срещне с теб!