Господарят на светлината [bg]

— И ако Господарят на Смъртта се присъедини към играта?

— Нека! — извика другият. — Вече не си ми забавен, Обуздателю. Лека нощ. Потъвай в сън!

И пред него се спусна мрак, а тишината ставаше все по-гъста и непроницаема.

От последвалите дни оставаха само отделни, ярки фрагменти.

До него достигаха откъслечни разговори или песни, разноцветни видения на галерии, зали и градини. Веднъж надникна в дълбока тъмница, където хората висяха на куки и чу своя собствен смях.

А между тези видения го спохождаха сънища, които се примесваха с реалността. Пламъци ги осветяваха, промиваха ги сълзи и кръв. В някаква сумрачна, безкрайна катедрала той хвърляше зарове, които бяха слънца и планети. Метеори избухваха над главата му, а през черния свод комети чертаеха огнени дъги. През пелената на страха се прокрадваха радостни възгласи и той знаеше, че макар тази радост да принадлежи на друг, в нея има и частица от него. Но страхът си беше изцяло негов.

А когато Тарака изпиваше прекалено много вино и се просваше задъхан на просторното ложе на своя харем, по малко отслабваше хватката върху тялото, което бе откраднал. Но Сидхартха бе все още твърде слаб, разумът му не бе напълно възстановен от травмата, а тялото му бе или пияно, или изтощено и той знаеше, че още не е дошло време за да премери сили с господаря на демоните.

А понякога той виждаше не с очите на тялото, което някога е било негова собственост, а през погледа на демона, едновременно във всички посоки, пронизвайки обвивката от плът и кости на онези, които бяха наоколо, за да съзре пламъкът на тяхната истинска същност, оцветен с оттенъка на техните чувства и страсти, ту ослепителна завист или злоба, ту мъждукаща алчност, болка или омраза. Разноцветен бе неговият ад, понякога се озаряваше от прохладно-синьото сияние на някой учен, друг път от бялата светлина на умиращ монах, розовият ореол на знатна дама, или танцуващите простички цветове на играещи деца.

Той се разхождаше из просторните зали и широките галерии на двореца в Паламайдзу, който бе спечелил. Принц Видегха беше окован и хвърлен в собствената си тъмница. Никой от неговите поданици в царството не подозираше, че на трона бе седнал демон. Нещата си вървяха по старому. Сидхартха бе споходен от видение, че се носи по улиците на града, възседнал слон. На всички жени бе наредено да застанат пред вратите и той си избираше сред тях онези, които смяташе достойни за своя харем. Неочаквано, Сидхартха осъзна, че и той участва в подбора и дори спори с Тарака за достойнствата, или недостатъците на тази, или онази матрона, дама или девойка. Сякаш той самият бе заразен от алчността и сластолюбието на господаря на демоните. След като осъзна този факт, Сидхартха като че ли премина в нов стадий на пробуждане и вече не винаги ръката на демона бе онази, която поднасяше каната с вино към устата, или размахваше камшика в тъмницата. Все по-дълго и по-дълго оставаше той в съзнание и с ужас започна да осъзнава, че вътре в него, както във всеки друг човек, живее един демон, способен да се отзове на повика на своите събратя.